— Слушайте. Той не се казва Дънкан. Колорадската щатска полиция изпрати кола на адреса от шофьорската книжка. Там наистина живее Джералд Дънкан, но не нашият Джералд Дънкан. Човекът е заминал служебно за шест месеца в Анкъридж, Аляска. Къщата е дадена под наем. Ето снимката му.
На монитора се появи снимка на човек, много различен от арестанта им отпреди няколко часа.
Райм кимна:
— Блестящо изпълнение. Проверил е във вестника за къщи под наем, видял е, че тази стои в обявите от няколко седмици и е сметнал, че заради Коледа никой няма да я наеме в близките дни. Същото като с църквата. Шофьорската книжка, която ни показа, е фалшификат. Паспортът също. Подценяваме този човек от самото начало.
Без да отмества погледа си от монитора, Купър се обади:
— Собственикът — Дънкан — е имал проблеми с кредитната карта. Кражба на самоличност.
Линкълн Райм усети как коремът му се свива — място, на което не би трябвало да има чувствителност. Предчувстваше нещастие.
Данс се взираше в застиналото на екрана лице на Дънкан съсредоточено, както Райм в своите таблици на уликите.
— Какво ли е намислил? — измърмори.
Всички мълчаливо се питаха този въпрос, но никой не можеше да отговори.
Телефонът на Селито иззвъня и той вдигна. Намръщи се, докато слушаше.
— Добре, ще се погрижа.
Райм го погледна с надежда. Дано да беше нещо полезно.
— Хауман се обади. Обадил му се е директорът на една куриерска фирма от етажа на архитектурното ателие, в което Часовникаря беше оставил пожарогасителя. Сградата на Трийсет и втора улица. Получили са оплакване от клиент. Пратка, която е трябвало да се получи вчера, не е пристигнала. Изглежда, че някой я е откраднал приблизително по времето, когато търсехме Часовникаря. Директорът се интересува дали имаме представа кой може да е бил.
Райм погледна снимките, които Сакс бе направила от коридора на фирмата. Слава Богу, че беше снимала целия етаж. Под името на куриерската агенция пишеше: „Изключителна сигурност — гарантирана доставка на ценни предмети“
Райм чуваше, че около него говорят, но не различаваше думите. Гледаше втренчено снимката и другите улики.
— Достъп — прошепна.
— А? — намръщи се Селито.
— Бяхме заети с мнимите убийства на Часовникаря и престъпната групичка на Бейкър, а не забелязахме какво става около нас.
— Какво? — поинтересува се Сакс.
— Влизане с взлом. Това е същинското му престъпление. За известно време всички кантори на етажа бяха празни. Когато евакуирахте сградата, вратите отключени ли останаха?
— Ами, вероятно — измънка дебелият детектив.
Сакс поклати глава:
— Докато вниманието ни е било насочено към архитектурното ателие, Часовникаря може просто да си е окачил значка и фалшива полицейска карта, да е влязъл в куриерската агенция и да е откраднал пакета.
„Достъп…“
— Доста произволно предположение, Линк — измърмори Селито.
— Нямаме време да го проверяваме. Обадѝ се във фирмата. Да ти кажат какво е имало в пратката, кой я е изпратил и къде е трябвало да се достави. Бързо.
36.
10.32 ч.
Таксито спря пред музея „Метрополитан“ на Пето авеню. Огромната постройка бе украсена за Коледа, накичена с изящни орнаменти във викториански стил, както може да се очаква в Горен Ийстсайд. Сдържана празничност.
Чарлз Веспасиан Хейл слезе от таксито, огледа се в случай — колкото и малка да беше вероятността — че полицията го следи. Би било цяло чудо, ако го подозираха. При все това Хейл не бързаше, огледа минувачите. Не видя нищо обезпокоително.
Наведе се над отворения прозорец на колата и плати — като пипаше парите с ръкавици. Преметна черната брезентова чанта през рамо, качи се в просторното фоайе. Огромното помещение, напомнящо вътрешността на католическа катедрала, ехтеше от гласове, повечето детски — беше пълно с ученици. Навсякъде — елхи, златни гирлянди, играчки и тюл. Отнякъде долитаха звуците на фантазии от Бах на клавесин.
Изискано…
Хейл остави черната чанта на гардероб. Служителят погледна вътре — четирите книги за изкуство — след което я закопча и пожела на Хейл приятел ден. Той взе разписката и — все още с палто и шапка — си купи билет. Кимна и се усмихна на разпоредителите на входа и влезе в самия музей.
— Делфийският механизъм? — Райм говореше с директора на музея „Метрополитан“. — Все още ли е изложен?
— Да, детективе — отвърна объркано директорът. — От две седмици. Участва в международна изложба…