Кинесиката е рядка специалност, но Кейтрин Данс не би избрала друга професия. Общуването с хора ѝ действаше като наркотик. Те я омайваха, зареждаха я с енергия. Възхищаваха я и ѝ действаха като предизвикателство. Тези милиарди странни същества, щъкащи по света, говорещи най-странните, прекрасни и ужасни неща… Споделяше чувствата им, страховете им, радостите им.
След гимназията Данс бе работила като журналистка — професия за хора без цел в живота и с незадоволимо любопитство. Стана съдебен репортер и прекарваше безброй часове в съдилищата, наблюдавайки адвокати, подсъдими и съдебни заседатели. Осъзна нещо много интересно за себе си: докато наблюдаваше и слушаше свидетеля, бързо познаваше кога казва истината и кога — не. Когато погледнеше съдебните заседатели, веднага разбираше дали се отегчават, дали са объркани или заинтригувани от делото. Познаваше кои адвокати не стават за професията си и кои ще се издигнат в нея.
Виждаше кои полицаи работят самоотвержено и кои просто чакат да съберат години за пенсия. (Един от първия тип ѝ направи особено впечатление; преждевременно прошарен агент на ФБР от клона в Сан Хосе, който духовито и разпалено свидетелстваше в дело срещу организираната престъпност. След присъдата тя го изнуди да ѝ даде специално интервю, а пък той я подмами да излязат на ресторант. Осем месеца по-късно се ожениха.)
Недоволна от репортерския живот, Кейтрин Данс реши да смени попрището си. За известно време животът ѝ се обърна надолу с главата — в ролята на майка на две малки деца, съпруга и студентка — но все пак успя само за две години и половина да завърши Калифорнийския университет в Санта Крус със специалности психология и комуникации. Отвори консултантско бюро, в което съветваше адвокатите какви съдебни заседатели да избират и кои да избягват. Справяше се отлично и печелеше добре.
Преди две години и половина животът ѝ отново се промени. С помощта на родителите си, живеещи в близкия Кармел, Кейтрин отново се захвана с учение — този път в академията на Калифорнийското щатско бюро за разследване в Сакраменто.
Кейтрин Данс стана полицай.
Калифорнийското бюро за разследване няма отделна длъжност за кинесик, затова Данс бе като всички други агенти — разследваше убийства, отвличания, наркотици, терористи и други подобни. При все това уменията ѝ бяха известни в Бюрото и скоро я признаха за експерт в тази област (което ѝ даде възможност да се отърве от работата под прикритие и криминалистиката, в които бе твърде слаба).
Тя погледна часовника си, почуди се колко време ще ѝ отнеме тази доброволческа мисия. Самолетът ѝ бе късно следобед, но трябваше да тръгне навреме — движението в този град беше ужасно, много по-зле дори от шосе 101 край Сан Хосе. Не можеше да изпусне самолета. Нямаше търпение да се върне при децата си, а пък и досиетата на бюрото ѝ имаха това странно свойство само да се трупат, докато седеше в кабинета си.
Таксито спря със свирене на гуми.
Данс погледна през прозореца.
— Това ли е адресът?
— Да.
— Не ми прилича на полицейски участък.
Шофьорът погледна старата сграда:
— Да, не прилича. Обаче номер шестстотин седемдесет и пет е това.
Да и не — рече си Данс.
Хем беше полицейски участък, хем не беше.
Лон Селито я посрещна в антрето. Предишния ден бе посетил курса по кинесика на „Полис Плаза“ номер едно и днес ѝ телефонира с молба да им помогне в един случай на серийни убийства. Когато ѝ даде адреса, тя си помисли, че става дума за полицейски участък. Къщата се оказа снабдена с апаратура по криминалистика не по-зле от лабораторията на ФБР в Монтерей. Само дето беше в частен дом.
Собственост не на друг, а на самия Линкълн Райм.
Друга подробност, която Селито беше пропуснал да спомене.
Разбира се, Данс бе чувала за Райм — много полицаи бяха слушали за гениалния паралитик — но не знаеше подробности за живота му и ролята му в Нюйоркското полицейско управление. Тя скоро престана да забелязва недъга му. В работата си Кейтрин Данс следеше най-вече очите на хората. Освен това един от колегите ѝ в Калифорнийското бюро беше парализиран от кръста надолу и тя често забравяше, че приятелят ѝ е в количка.
Селито я запозна с Райм и висока детективка на име Амелия Сакс. Данс веднага забеляза, че двамата са нещо повече от колеги. Не беше нужна голяма наблюдателност, за да се досети — когато тя влезе в стаята, Сакс държеше Райм за ръката, шепнеше му нещо и се усмихваше.