Дон Селито се изсмя кратко. Данс го погледна недоумяващо. Той обясни:
— Линкълн казва абсолютно същото за криминалистиката. Ако не познаваш географията, все едно работиш във вакуум. Нали, Линк?
— Моля?
— Терариум, харесва ли ти сравнението?
— Да, много е добро.
Райм се усмихна учтиво, както сина на Данс, когато казваше: „Все ми е тая“.
Тя разгледа плана на долен Манхатън, запомни подробностите за местопрестъплението и маршрута на Коб, когато се е прибирал от работа.
След като запамети достатъчно, заяви:
— Добре, хайде на работа. Къде е той?
— В съседната стая.
— Доведете го.
7.
След малко един униформен полицай доведе симпатичен бизнесмен със скъп костюм. Данс не знаеше дали е арестуван официално, но по начина, по който опипваше китките си, личеше, че доскоро е бил с белезници. Изглеждаше едновременно уплашен и ядосан.
Данс го поздрави и му посочи един стол. Седна срещу него така, че между тях да няма нищо, и се премести в неутрална „проксемична“ зона — пространството между свидетеля и разпитващия. Разстоянието може да се променя според това, дали целта е разпитваният да се чувства повече или по-малко удобно. Сега Данс не беше твърде близко, за да го смущава, но и не твърде далече, за да му вдъхне чувство за сигурност. („Колкото по-нервен става, толкова повече го притискаш“ — казваше на лекциите си.)
— Господин Коб, казвам се Кейтрин Данс и съм полицай. Бих искала да поговорим за онова, което сте видели снощи.
— Това е смехотворно. Казах им… — Коб кимна към Райм всичко, което съм видял.
— Е, аз току-що дойдох. Нямах възможност да чуя предишните ви отговори.
Като си водеше кратки записки, тя започна да му задава прости въпросчета — къде живее, какво работи, женен ли е и други такива. Те ѝ дадоха първоначална представа как Коб реагира на стрес. Внимателно слушаше отговорите му. („Гледането и слушането са най-важни в разпита. Говоренето идва накрая.“)
Една от първите задачи на разпитващия е да определи личностния тип на разпитвания — дали е екстроверт или интроверт. Тези типове не са каквито си ги представят повечето хора; не се отнасят до общителността или затвореността. Разликата е в това как хората вземат решения. Интровертът се ръководи повече от емоциите, отколкото от логиката и разума; при екстроверта е обратното. Определянето на характера позволява на разпитващия да си набележи какви въпроси да задава и по какъв начин. Например острият, нападателен тон ще накара интроверта да се затвори в себе си.
Ари Коб обаче бе класически екстроверт, и то арогантен — тук нямаше нужда да се пипа с меки ръкавици. Тези свидетели бяха любимите на Кейтрин. Даваха ѝ възможност да приложи най-агресивния си подход.
Коб я прекъсна при един въпрос:
— Много дълго ме задържахте. Трябва да отивам на работа. Нямам никаква вина.
Тя се усмихна. Учтиво, но хладно.
— Никой не ви обвинява… Сега, Ари, да поговорим за снощи.
— Виждам, че не ви вярвате. Наричате ме лъжец. Не съм бил там, когато е станало убийството.
— Не казвам, че лъжете. Но все пак може да сте видели нещо, което да ни е от полза. Някаква незначителна подробност. Вижте, моята работа е да помагам на хората да си спомнят такива неща. Ще ми разкажете какво сте видели снощи и може нещо да ви хрумне.
— Нищо не съм видял. Просто си изпуснах парите. Това е. Не реагирах правилно и сега съм замесен в тази гадост.
— Да се върнем на случилото се вчера. Да не прибързваме. Били сте на работа. В „Стенфелд Брадърс Инвестмънт“. В сградата „Хартсфийлд“.
— Да.
— Целия ден ли?
— Да.
— В колко часа свършихте работа?
— В седем и половина или малко по-рано.
— Какво правихте след това?
— Отидох да пийна с приятели в „Хановер“.
— Това е на улица „Уотър“ — уточни тя. (Правилото е винаги да допълваш с такива подробности, та разпитваният да си помисли, че имаш повече информация.)
— Да. Нощта бе посветена на мартини и караоке. Наричат програмата „Мартиноке“.
— Духовито — засмя се Данс.
По жестовете му ѝ се стори, че иска да допълни нещо — може би очакваше от нея да го разпитва за имена. Твърде голямата готовност с алибитата е добър индикатор, че разпитваният вероятно лъже — той си мисли, че по този начин ще заблуди полицаите и те няма да решат да проверяват повече или пък са прекадено глупави, за да се досетят, че срещата с приятели в осем часа не е алиби за грабеж в шест.