— Кога си тръгнахте от бара?
— Около девет.
— У дома ли се прибрахте?
— Да.
— В Горен Ийстсайд.
— Да.
— С такси или с лимузина?
— Да, бе, с лимузина — изсмя се иронично той. — С метрото.
— От коя станция го взехте?
— От „Уолстрийт“.
— Как отидохте дотам?
— Предпазливо. Беше заледено.
Данс се усмихна:
— Имах предвид по какъв маршрут.
— Минах по „Уотър“, после по „Седар“ до „Бродуей“ и оттам на юг.
— Разкажете ми за този участък по „Седар“.
— Няма какво да разказвам. Не забелязах нищо подозрително. По този време на нощта няма жива душа. Беше ми студено. Не съм се оглеждал много.
— Не минаваха ли коли?
— Почти никакви. Защо се интересувате толкова?
— Паметта понякога ни играе номера — измърмори Данс. — Така, вървите по „Седар“, минавате покрай уличката. И не виждате нищо необичайно, така ли?
— Да, нищо.
Той се вгледа в трите ѝ златни пръстена и сребърните ѝ обеци с форма на делфини.
— Някъде там сте изгубили щипката с парите си. Как се случи?
В тона и въпросите ѝ нямаше заплаха. Коб се поуспокои. Вече не се държеше толкова агресивно. Усмивките и тихият ѝ, спокоен глас го предразполагаха.
— Доколкото си го обяснявам, парите са изпаднали, когато съм вадил картата си за метрото.
— За колко пари става въпрос?
— Малко над триста долара.
— Леле…
— Точно така, леле.
Тя кимна към найлоновото пликче с парите и щипката.
— Изглежда, че сте ги изтеглили от банкомат. Това е най-неподходящият момент да изгубиш парите си, нали? Веднага, след като си изтеглил.
— Да.
Той се усмихна мрачно.
— Кога стигнахте до метрото?
— Около девет и половина.
— Сигурен ли сте, че не е било по-късно?
— Сигурен съм. Погледнах часовника си, когато стигнах на перона.
Той показа часовника си, голям златен „Ролекс“. Сякаш като беше скъп, гарантираше, че ще показва точно времето.
— И после?
— Върнах се в квартала, където живея, и вечерях в едно ресторантче до блока ми. Жена ми отсъстваше от града. Тя е адвокат. Занимава се с фирмено право. Партньор е в адвокатска кантора.
— Кога се прибрахте вкъщи?
— Около единайсет. Портиерът го потвърди. — Коб пак кимна към Селито. — Ама явно не ми вярват.
— Да се върнем на улица „Седар“. Имаше ли светещи прозорци? Хора, които са се прибрали у дома си?
— Не, там има само офиси и магазини. Не е жилищен район.
— Ресторанти?
— Няколко, но работят само на обяд.
— Строителни обекти?
— Ремонтират една сграда на западната страна на улицата.
— Имаше ли хора по тротоарите?
— Не.
— Бавно преминаващи коли, нещо подозрително?
— Не.
Данс усещаше, че другите полицаи ги наблюдават. Вероятно с нетърпение очакваха момента на големите признания, както си го представят повечето хора. Данс не им обръщаше внимание. Сякаш освен нея и разпитвания в стаята нямаше никого. Кейтрин Данс бе в своя свят — или зона, както казваше синът ѝ Уес — и нищо не я интересуваше.
Погледна записките си. Затвори бележника и смени очилата си, сякаш едните ѝ бяха за четене, а другите — за виждане надалеч. Всъщност бяха с еднакъв диоптър. Сега смени по-големите, кръгли очила с по-малки и правоъгълни, с черни метални рамки, които ѝ придаваха по-строг вид. Наричаше ги „терминаторските цайси“.
С малко по-остър тон попита:
— Ари, откъде всъщност са тези пари?
— Па…?
— Парите? Не сте ги изтеглили от банкомат.
Докато говореха за парите, бе забелязала увеличено ниво на безпокойство — той я гледаше, но с леко сведени очи и дишането му се беше променило; и двете подсказваха, че не е съвсем искрен в отговорите си.
— Точно от банкомат ги бях изтеглил.
— На коя банка?
Той се замисли за момент.
— Не можете да ме накарате да ви дам такава информация.
— Да, но можем да изискаме банкова разписка и да ви задържим, докато я получим. Може да отнеме ден-два.
— Изтеглих пари от шибания банкомат!
— Не това беше въпросът ми. Попитах за парите в щипката.
Той сведе очи.
— Вие ме излъгахте, Ари. Което означава сериозен проблем за вас. Кажете за парите.
— Не знам. Може би част от тях са били от оборота на фирмата.
— От вчерашния ли?
— Предполагам.
— Колко?
— Ами…
— Мога да поискам ревизия и на тези документи.
Той я погледна уплашено и бързо отговори:
— Хиляда долара.
— Къде са останалите? В щипката има триста и четирийсет. Къде са останалите?