Започна на шега, но дори за своя изненада пожъна успех. Преди няколко години успя да отвори собствена фирма. Сега държеше магазина на „Бродуей“ и ателието на — улица „Спринт“, откъдето ежедневно доставяше цветя за други фирми и магазини, обслужващи приеми, церемонии и специални събития.
Продължи да добавя от пенестия полимер, зелени листа и евкалиптови клонки във вазата — цветята щеше да сложи в последната минути. Джоан леко потрепери от течението. Погледна часовника върху тъмната стена. Нямаше да чака още дълго, замисли се. Кевин трябваше да изпълни няколко поръчки в града, макар че фирмата му за озеленяване бе в Ню Джърси. Беше ѝ се обадил сутринта, за да каже, че ще дойде в късния следобед. Уж небрежно подметна, че ако тя няма много работа, можели да отидат да пийнат по нещо.
Пак премина сянка, този път пред стъклото на външната врата.
Тя бързо вдигна очи. Нямаше никого. Побиха я тръпки. Погледна към задната врата, която никога не използваше. Пред нея бяха натрупани кашони. Беше заключена… всъщност дали наистина?
Джоан присви очи, но на сиянието от бледото слънце, отразяващо се в прозорците отсреща, не можеше да види. Трябваше да е заключено. Тя заобиколи работната си маса, за да отиде да провери.
Подръпна веригата. Да, беше заключено. Джоан погледна нагоре и изпищя от уплаха.
На няколко крачки от нея на тротоара отпред стоеше огромен мъжага и я гледаше. Висок и дебел, той се наведе леко и се взря през прозореца, закривайки с ръка очите си заради блясъка на стъклото. Носеше старомодни пилотски очила с огледални стъкла, спортна шапка и въпреки студа — само шлифер. Заради блясъка на слънцето в стъклата не виждаше, че тя е точно пред него.
Джоан застина от ужас. Понякога минувачи се спираха да надничат, но нещо в съсредоточения му поглед я плашеше. Кварталът не беше сред най-безопасните. Стъклото на входната врата не беше бронирано — с чук или тухла лесно можеше да се счупи. Пък и при толкова малко минувачи едно нападение лесно можеше да мине незабелязано.
Тя се отдръпна.
Може би зрението му се нагоди към светлината или пък намери чист участък от стъклото, но той я забеляза. Изненадано се дръпна. Като че ли се двоумеше. Посегна към кръста си — дали за мобилен телефон, зачуди се тя? Изведнъж се завъртя и бързо се отдалечи.
Джоан изтича напред и долепи лицето си до стъклото. Имаше нещо зловещо в този човек — в стойката му: приведен, с вдигната глава, ръце в джобовете, втренчен в прозореца през очилата. В огромното му тяло.
Джоан отмести вазата и пак надникна навън. От непознатия нямаше и следа. Тя се изкуши да изтича в магазина, да провери дневния оборот и да поговори с продавачите, докато Кевин се появи.
Облече палтото си и отиде при входната врата. Там се поколеба, промени решението си и се върна в ателието. Излезе през товарната рампа. Загърна се добре с палтото и бързо тръгна към „Бродуей“. Ярката слънчева светлина я поуспокои, дори ѝ създаваше усещане за някаква топлина след сумрака в ателието.
Джоан отново се огледа. От дебелака нямаше и следа.
„Ох, стига си се стряскала от нищо — помисли си. — Колко трябва да е изпаднал човек, за да тръгне да ограбва цветарка?“
8.
„Бил ли е тук?“
Амелия Сакс стоеше до голяма саксия, миришеща на урина, от която стърчеше едно-единствено мъртво пожълтяло стебло. Надникна през прозореца.
Бе очаквала мизерия, но не чак такава. Стоеше пред бар „Сейнт Джеймс“ на ръба на една пукнатина в бетонния тротоар. Заведението бе на източна Девета улица в Алфабет Сити — Азбучния град — наречен така, защото авенютата, ориентирани по посока север-юг, бяха означени с букви: A, B, C, D. Само преди няколко години кварталът бе сред най-опасните в града, останка от гангстерското царство в Долен Ийстсайд. Оттогава положението леко се беше подобрило (свърталищата на наркопласьори се преустройваха в луксозни жилища), но районът си оставаше престъпен. Пред краката на Сакс от снега стърчеше игла от спринцовка, а пък на един перваз на няколко сантиметра от лицето ѝ бе оставена изразходвана 9-милиметрова гилза.
Какво, по дяволите, ще прави на такова място преуспяващ счетоводител и капиталист, собственик на две къщи и скъпа кола, в деня преди смъртта си?
В момента, през деня, мизерната кръчма не беше много пълна. През мръсните прозорци Сакс видя местни старци, седнали край бара и на близките маси, отпуснати жени и съсухрени мъже, които получаваха повечето енергия, за да живеят, от бутилката. В малко помещение отзад имаше неколцина безделници, бели мъже с дънки, дочени гащеризони и работни ризи. Бяха десетина и вдигаха врява до Бога — Сакс ги чуваше дори през прозореца. Веднага се замисли за бандитите, прекарващи повечето си време в такива квартални барове. Не особено интелигентни, мързеливи, но избухливи и опасни. Един поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере, че тези хора са готови да наранят човек.