Ами Уес? Той беше различен. Дванайсетгодишен, тежко бе приел смъртта на баща си. Постепенно обаче възвърна жизнерадостността и самоувереността си. Най-накрая — само преди няколко месеца — Данс се почувства спокойна да го остави при баба му и дядо му, за да отиде в Мексико за случая с екстрадирането на похитителя, първото ѝ задгранично пътуване след смъртта на Бил. Уес се справяше добре дори когато тя замина за семинара в Ню Йорк, за който колегите ѝ от местната полиция я канеха от година.
Слабичкото, хубаво момче с къдрава коса и зелени очи като майка си все още бе мрачно и разсеяно. И вечно намусено.
Типично поведение, бе обяснила психоложката.
Със задружни усилия бяха успели да отслабят този скрит гняв. Кейтрин обаче смяташе, че на Уес му трябва още малко време, преди да бъде съвсем готов за хаоса в Ню Йорк. Макар че това можеше да е и стъпка напред. Когато се прибере у дома, тя щеше да го попита дали иска да дойде тук. Данс не споделяше схващането на родителите си, че човек разбира мислите на децата си само с магия. Можеше просто да ги попиташ.
Да, така реши Данс — ако Уес се чувства добре, да го доведе догодина, точно преди Коледа. За израсналата в Бостън Кейтрин единственият недостатък на Калифорния бе това, че нямаше сезони. Климатът беше прекрасен — но през зимната ваканция човек започваше да си мечтае за малко пощипване на студа по носа, за снежна виелица, пламтящи цепеници в камината и заскрежени прозорци, докато слуша коледни песнички.
Тази година щяха да си останат вкъщи за празниците. Така бе най-добре за всички. Догодина по същото време обаче тя щеше да доведе децата в Ню Йорк.
Мелодичният звън на телефона прекъсна мислите ѝ. Мелодията често се сменяше — шега на децата (правило номер едно — никога не изключвай звъненето на мобилния телефон на полицай).
Тя погледна името на дисплея.
Хъм. Интересно. Да или не?
Кейтрин Данс се засмя и натисна зеленото копче на телефона.
10.
14.45 ч.
Докато шофираше, дебелият детектив се въртеше на седалката, поглаждаше корема си, подръпваше яката си.
Кейтрин Данс четеше езика на жестовете на Лон Селите, докато той караше цивилната „Краун Виктория“ (същата като служебната ѝ кола в Калифорния) по улиците на Ню Йорк с включени сигнални светлини, но без сирена.
Обаждането, което бе приела в таксито, беше от него. Той я помоли пак да им помогне в разследването. „Знам, че гониш самолет, знам, че искаш да се прибереш у дома, но…“
Обясни ѝ, че са открили вероятния източник, от който са взети часовниците, оставени на местопрестъпленията, и искал тя да разпита дистрибутора. Имаше малка вероятност той да е самият Часовникар и Селито се интересуваше от нейното мнение за това.
Данс се подвоуми само за момент, преди да се съгласи. Тайно бе съжалила, че трябва да си тръгне от къщата на Линкълн Райм. Кейтрин Данс не обичаше да оставя неизяснен случай, дори разследването да не беше нейно. Затова накара шофьора на таксито да обърне и да я върне при Райм, където я чакаше Селито.
Сега в колата на детектива Данс попита:
— Идеята да ми се обадите беше твоя, нали?
— Как така реши?
— Със сигурност не е била на Райм. Той ми няма голямо доверие.
Кратката пауза, преди Селито да ѝ отговори, беше красноречиво доказателство.
— Добре се справи със свидетеля — отбеляза Селито.
Данс се усмихна:
— Знам.
— Проблемът с Линкълн е това, че не иска да приема нищо лично.
— Аз също не го приемам лично. Той просто все още ми няма доверие.
— Обича твърдите доказателства — отбеляза Селито след кратко мълчание.
— Всеки си има хоби.
Детективът се засмя. Натисна копчето на сирената и мина с пълна скорост на червено.
Данс го гледаше през цялото време, наблюдаваше очите му, вслушваше се в гласа му, гледаше ръцете му. Преценката ѝ беше: „Той е твърдо решен да хване Часовникаря, а другите разследвания, които вероятно чакат на бюрото му, сигурно са маловажни.“ Както бе забелязала на лекцията предишния ден, той беше упорит и обигран, готов да отдели време колкото е необходимо, за да разбере някоя задача или метод на разпит, никога не губеше търпение.
Беше нервен, но много различен в това отношение от Амелия Сакс, която имаше склонност да се самонаранява. Мърмореше по навик, но по принцип беше човек, доволен от живота.