„Не ги обичал…“ — помисли си Винсънт.
— Лунно-слънчевият обаче е елегантен, хармоничен.
Дънкан кимна към Делфийския механизъм:
— Много хора се съмняват в автентичността му, защото учените не могат да направят изчисленията му без компютър. Не вярват, че толкова отдавна някой е успял да създаде нещо толкова сложно. Аз обаче съм убеден, че е автентичен.
— Много ли е скъп?
— Безценен е. — Дънкан замълча за миг, след което добави: — Има много слухове, че съдържа отговорите на загадките за живота и вселената.
— Мислиш ли?
Дънкан се втренчи замислено в блестящия метал.
— В известен смисъл е така. Дали има свръхестествени сили? Разбира се, че не. Но този механизъм изпълнява много важна функция — уеднаквява времето. Ние измерваме времето на конкретни интервали. Шейсет секунди в микровълновата. Десет минути до любимото ти предаване по телевизията. Един час с влак. Годишнини и рождени дни. Гледайки времето по този начин, забравяме, че то е река. Всичко е свързано. Механизмът не прави разлика между секунда и хилядолетие. И някак си успява да измери всички тези интервали с почти стопроцентова точност.
Той кимна към експоната.
— Пред нас е цялото минало и бъдеще. — Понижи глас. — Древните са смятали времето за отделна сила, всемогъщ бог. Механизмът олицетворява разбиранията им за това. Мисля, че ще е най-добре, ако всички гледахме на времето по този начин. Как една секунда сега може да се отрази на събития, които ще се случат след хиляди години. Може коренно да ги промени.
„Великата последователност на нещата…“
— Брей.
Въпреки тона си, Винсънт усети, че гласът му не издава същия ентусиазъм, с който говореше Дънкан.
Това обаче явно не подразни убиеца. Той погледна джобния си часовник. Засмя се, което бе голяма рядкост.
— Хайде, стига празни приказки. Да отидем при нашата цветарка.
Полицай Рей Пуласки живееше простичък живот: с жена си и децата, с родителите и брат си, тристайна къщичка в Куинс и малки удоволствия като пикници с приятели и семействата им (правеше специален сос за печено, негов специалитет), тичане за здраве, събиране на пари за детегледачката, за да могат със съпругата си да отидат малко на кино, работа в дворчето с размерите на голям килим.
Простичък живот. Затова Пуласки се чувстваше доста некомфортно на срещата с Джордан Келър, партньора на Бенджамин Крийли. След като жребият в колата на Сакс определи той да разпита бизнесмена, младият полицай си уговори среща с Келър, който току-що се беше върнал от командировка. (Самолетът му, буквално „му“, не кой да е самолет, тъкмо се беше приземил и шофьорът му го караше към града.)
Пуласки вече съжаляваше, че не си избра барманката. Винаги се чувстваше неловко сред богаташи.
Келър имаше кантора в долен Манхатън и искаше да отложи срещата с Пуласки. Сакс обаче настоя и бизнесменът се съгласи да го посрещне в кафенето на приземния етаж на сградата, в която работеше.
Новобранецът влезе в централното фоайе на „Пен Енерджи Трансфър“, впечатляващ салон с огромни прозорци и мраморни статуи. На стената имаше големи снимки на тръбопроводите на фирмата в различни цветове. Изглеждаха по-скоро като художествено произведение, отколкото като заводска апаратура. На Пуласки му харесаха.
В кафенето Келър забеляза униформата и му помаха. Пуласки си взе кафе и двамата се ръкуваха. Келър бе едър мъж с коса, заресана върху голото му теме. Носеше тъмносиня, безупречно изгладена риза. Яката и маншетите бяха бели, имаше лъскави златни ръкавели.
— Благодаря, че се съгласихте, да се срещнем тук — каза бизнесменът. — Опасявам се какво ще си помислят клиентите, ако видят полицай в кантората ни.
— С какво се занимавате?
— Със счетоводство. Напрегната професия. — Келър отпи глътка кафе, кръстоса краката си и добави тихо: — Това, което се случи с Бен, е ужасно. Наистина ужасно. Не мога да повярвам, че се случи… Как го приемат съпругата и синът му? — Поклати глава и си отговори сам: — Как биха могли да го приемат. Сигурен съм, че са дълбоко покрусени. И така, с какво мога да ви помогна, господин полицай?
— Както вече споменах, разследваме обстоятелствата около смъртта му.
— Ясно, готов съм да ви помогна, с каквото мога.
Келър не изглеждаше смутен, че говори с полицай, и не се държеше снизходително към човека, който печелеше хиляда пъти по-малко от него.