— Господин Крийли имаше ли проблеми с медикаменти?
— Не съм забелязал. Знам, че по едно време вземаше обезболяващи за гърба си, но това беше отдавна. Не съм забелязвал да е… как да кажа? Пристрастен. Но нека уточня, че не бяхме много близки. Бяхме различни. Заедно работехме и се познавахме от години, но не се интересувахме от личния живот на другия. Извън официалните вечери с клиенти сме излизали на ресторант веднъж — два пъти годишно.
Пуласки се върна на основната тема:
— Ами наркотици?
— Бен ли? Не.
Келър се изсмя.
Пуласки се замисли за въпросите, които искаше да зададе. Сакс му беше казала да ги запомни наизуст. Ако постоянно гледа бележките си, щял да изглежда непрофесионално.
— Срещал ли се е с хора, които са ви се сторили съмнителни, с някого, който има вид на престъпник?
— Не и в кантората.
— Казали сте на детектив Сакс, че бил потиснат.
— Да.
— Знаете ли защо?
— Не. Нали ви казах, не разговаряхме за личния си живот.
Бизнесменът постави ръцете си на масата и тежките ръкавели изтропаха силно. Цената им вероятно се равняваше на месечната заплата на Пуласки.
„Успокой се — опита се да си внуши полицаят. — Може да носи злато, но ти имаш пистолет.“
— Освен депресията забелязвали ли сте нещо необичайно в поведението му наскоро?
— Да, може да се каже. Пиеше повече от обичайното, дори когато отивахме на обяд с клиенти. Започна да играе комар. На два пъти пътува до Лае Вегас и Атлантик Сити. Преди това никога не го е правил.
— Познато ли ви е това? — Пуласки подаде на бизнесмена две снимки на останките от документи, които Сакс бе намерила във вилата на Крийли в Уестчестър. — Това е някакъв счетоводен документ.
— То се вижда — малко надменно отбеляза бизнесменът, но не нарочно.
— Това е било намерено в дома на Крийли. Имате ли представа какво означава?
— Не. Откъде са взети тези листа? Защо са толкова намачкани?
— Така ги намерихме.
Сакс бе посъветвала Пуласки да не споменава, че е имало опит да бъдат изгорени. „Да ги тикнат някъде, а?“ — попита Пуласки. После си помисли, че не би трябвало да използва този израз пред жена и се изчерви до ушите. Брат му не би се засрамил. Близнаците имаха еднакви гени освен този за срамежливостта.
— Явно става дума за много пари.
Бизнесменът пак погледна документа.
— Не са чак толкова много. Само няколко милиона. Това е нормално в нашата професия. Работим с клиенти, които въртят осем-деветцифрени суми. Понякога десетцифрени.
Пуласки се замили за няколко секунди, докато изчисли колко прави това. Десетки или стотици милиони. Милиарди. Ясно.
— Значи тези числа не ви говорят нищо конкретно, така ли?
— Не.
Келър отпи глътка кафе.
— Имаше ли щастливо семейство? — поинтересува се полицаят.
— Така изглеждаше. Не е споменавал да има проблеми.
— Да се върнем на депресията. Откъде разбрахте, че е потиснат, след като не е говорил за това?
— Крачеше нервно из кантората. Беше раздразнителен. Разсеян. Личеше си, че нещо го гложди.
— Споменавал ли се нещо за „Сейнт Джеймс“?
— Какво…?
— Един бар в Манхатън.
— Не. Понякога си тръгваше рано от работа. Мисля, че ходеше с приятели на чашка. Но никога не ми е казвал с кого.
— Водено ли е някога разследване срещу него?
— За какво?
— За каквото и да е.
— Не, поне доколкото знам.
— Някакви проблеми с клиенти?
— Не, имахме много добри отношения с всички. Средните им печалби бяха четири-пет пъти по-големи от на петстотинте в „Стандард и Пуър“. Кой няма да е доволен от такъв резултат?
„Стандард и Пуър“ — Пуласки не разбра. Все пак си го записа. След това — думата „доволен“.
— Можете ли да ми изпратите списък на тези компании?
Келър се подвоуми, преди да отговори:
— Честно казано, предпочитам да не им се обаждате.
Наведе глава и се втренчи в младежа. Пуласки не отмести погледа си.
— Защо?
— Ще се отрази зле на бизнеса. Вече ви казах.
— Е, нали всички знаят за смъртта на господин Крийли?
— Да.
— Значи, ако им зададем няколко въпроса, никой няма да се изненада, не мислите ли?
— Може би сте прав.
— Тогава?
— Ще направя списъка и ще ви го изпратя.
Амелия Сакс го беше посъветвала да запази главния въпрос за накрая.
— Какво стана с дела на господин Крийли във фирмата?
В него се съдържаше съвсем лек намек, че Келър може би е убил партньора си, за да вземе цялата фирма. Бизнесменът обаче или не усети, или не се обиди от това.