Сакс кимна:
— Хазарт. Значи може да има връзка с мафията. Снабдявал ги е с наркотици или самият той е вземал от време на време. Рискувал е.
— Явно е загубил пари. Чудя се дали е взел заем от лихвар, за да покрие загубите. Жена му обаче каза, че едва ли такова нещо е щяло да им се отрази. При тези доходи няколкостотин хиляди не били нещо особено. Е, не беше много доволна да научи за комарджийските забавления на съпруга си, както можеш да се досетиш. Така, Келър ми каза, че партньорът му бил в отлични отношения с всички клиенти, но все пак му поисках списък. Не вреди да ги поразпитаме.
— Браво — похвали го Сакс. След малко добави: — Играта се оказва по-заплетена. Има още един смъртен случай. Убийство при грабеж може би. — Разказа му за разговора с Гърт и за Франк Сарковски. — Искам да вземеш материалите от разследването.
— Дадено.
— Освен това… — Тя изведнъж замълча и погледна в огледалото; коремът ѝ се сви. — Хъм.
— Какво има?
Тя не отговори. Зави спокойно надясно, премина няколко пресечки и направи ляв завой.
— Мисля, че ни следят. Забелязах ги преди няколко минути. Онзи мерцедес направи същите завои като нас. Не поглеждай.
Зад тях караше черен мерцедес с тъмни стъкла.
Сакс направи още един завой и спря рязко. Новобранецът изръмжа заради дръпването на колана. Мерцедесът продължи напред. Сакс се обърна бързо, но не видя номера. Все пак забеляза, че колата е модел „А Ем Ге“, скъпата, луксозна версия на германското возило.
Тя направи обратен завой, но точно в този момент един камион спря на платното пред нея. Докато го заобиколи, мерцедесът бе отминал.
— Кой мислиш, че е? — попита Пуласки.
Сакс поклати глава:
— Може да е случайност. Много рядко се е случвало да ме следят и повярвай ми, още по-невероятно е да го правят с автомобил за сто и четирийсет хиляди долара.
Винсънт гали студеното тяло, проснато на бетонния под. Лицето е бледо като розите, разпилени наоколо.
Студено тяло, хладно като Студената луна, но все още меко.
Започва да реже дрехите, блузата, сутиена…
Галеше я…
Целува я…
Това си представяше Винсънт Рейнолдс, докато чакаше в джипа и се взираше в тъмните прозорци на ателието. Дишаше тежко, мечтаеше си за Джоан. Гладът го измъчваше. Радиостанцията до него изпращя:
— Патрул четирийсет и две, можете ли… искат допълнителни барикади на „Насоу“ и „Пайн“.
— Разбрано. Край.
В тези думи нямаше заплаха за тях, затова Винсънт отново се потопи във въображението си.
Целува я, гали я…
Винсънт си представяше, че убиецът ще я повали на пода, може би в момента я връзваше. Изведнъж се намръщи. Дали Дънкан ще я докосва по разни места на тялото? По гърдите, между краката?
Изведнъж изпита ревност.
Джоан беше негова, не на Дънкан. По дяволите! Ако иска секс, нека сам да си намери гадже…
Помъчи се да се успокои. Гладът те кара да си мислиш за такива неща. Понякога те влудява, превръща те в зомби като във филмите, които Винсънт обичаше да гледа. Дънкан му беше приятел. Ако иска да си поиграе с нея, добре. Можеха да си я поделят.
Винсънт нетърпеливо погледна часовника си. Дънкан му беше казал, че времето е относително. Веднъж учени направили такъв експеримент: сложили един часовник високо във въздуха, а друг — на морското равнище. Онзи, който се намирал по-високо, вървял по-бързо. От психологическа гледна точка времето също не било абсолютно.
Ако правиш нещо, което ти харесва, времето лети бързо. Ако трябва да чакаш — тече бавно.
Както сега. Хайде, хайде, де…
Радиостанцията отново изпращя. Сигурно съобщаваха за нова катастрофа, помисли си.
Но Винсънт грешеше.
— Централа до всички патрулни коли в долен Манхатън. Карайте към улица „Спринг“ източно от „Бродуей“. Търсете цветарски магазин. Сигналът е свързан със снощните убийства на кея при Двайсет и трета улица и на улица „Седар“. Бъдете внимателни.
— Боже Господи! — възкликна Винсънт.
Натисна копчето за бързо набиране на телефона си и заоглежда улицата. Още не се виждаха ченгета.
Едно позвъняване, две…
— Вдигни телефона!
Изщракване. Дънкан не каза нищо, както се бяха разбрали. Винсънт обаче знаеше, че го чува.
— Бягай, бързо! Бягай! Ченгетата идват!