Винсънт чу кратко изщракване. Връзката прекъсна.
— Патрул триста трийсет и седем. След три минути сме там.
— Прието, триста трийсет и седем… Освен това обаждане имаме сигнал десет три четири, нападение. „Спринг“ четиристотин и осемнайсет. Всички свободни коли да карат натам.
— Прието.
— Тук патрул четиристотин шейсет и едно. Тръгваме към мястото.
— Хайде, хайде, за бога — измърмори Винсънт.
Включи двигателя.
Чу се трясък и голяма саксия разби стъклото на входната врата на цветарското ателие. Дънкан излезе. Прескочи стъклата, за малко да падне на леда, изтича при джипа, скочи на дясната седалка. Винсънт даде газ.
— Бавно — измърмори убиецът. — Завий на следващата.
Винсънт отпусна газта. И добре, че го направи, защото след секунди една полицейска кола изскочи иззад ъгъла пред тях. Още две спряха по средата на улицата, отвътре изскочиха ченгета.
— Спри на светофара — тихо нареди Дънкан. — Спокойно.
Винсънт потрепери. Искаше да натисне газта, да избяга. Дънкан отгатна мислите му.
— Не. Дръж се нормално. Любопитен си. Огледай полицейските коли. Това е нормално.
Винсънт ги погледна.
Светна зелено.
— Бавно.
Винсънт потегли внимателно.
Появиха се още патрулни коли.
По радиостанцията докладваха, че към местопроизшествието са тръгнали още. Един полицай каза, че не са забелязали съмнителни лица. Никой не спомена за кафяв джип. Ръцете на Винсънт трепереха, но той успяваше да кара по права линия, точно по средата на платното, с постоянна скорост. Накрая, когато се отдалечиха достатъчно от цветарското ателие, прошепна:
— Те знаеха, че сме ние.
Дънкан го погледна изненадано:
— Какво?
— Диспечерите. Изпратиха всички коли да търсят цветарница на улица „Спринг“. Казаха, че е свързано със снощните убийства.
Джералд Дънкан се замисли. Не личеше да е уплашен или ядосан. Намръщи се:
— Знаели са, че отиваме там. Интересно. Как са се досетили?
— Накъде да карам? — попита Винсънт.
Приятелят му не отговори. Продължи да оглежда улиците. Накрая изрече спокойно:
— Засега просто карай. Трябва да помисля.
— Измъкнаха ли се? — сопна се Райм по радиостанцията. — Как успяха?
Застанал до Сакс пред цветарницата, Лон Селито отговори:
— Уцелили са момента. Или пък е чист късмет. Де да знам?
— Късмет ли? — жлъчно изсъска Райм, сякаш това бе чужда дума, която не разбираше. — Чакай… Кодирана честота ли използвате?
— За тактическите операции, да, но централата ползва общата честота. Сигурно е чул сигнала. Мамка му. Добре, по случая с Часовникаря вече ще предаваме кодирано.
— Какво казват уликите, Сакс?
— Току-що дойдох.
— Ами, започвай огледа.
Щрак. Връзката прекъсна.
Леле… Селито и Сакс се спогледаха. Веднага щом получи сигнала за нападение на „Спринт“, тя остави Пуласки да търси материалите по убийството на Сарковски и с пълна скорост потегли към местопрестъплението.
„Мога да се справя и с двете… Да се надяваме, Сакс.“
Тя хвърли чантичката си на задната седалка на колата и се запъти към местопрестъплението. Видя Кейтрин Данс да идва от цветарницата, където бе разпитала жертвата, собственичката на магазина и ателието Джоан Харпър, която като по чудо се беше спасила.
Една цивилна кола спря и сигналните ѝ светлини се изключиха. Денис Бейкър слезе и изтича при Сакс.
— Той ли беше? — попита детективът.
— Да — отвърна Селито. — Открихме още един часовник вътре. Същият модел.
„Три намерихме — мрачно си помисли Сакс. — Остават още седем.“
— Ами бележка?
— Този път, не. Но едва не го хванахме. Предполагам, че не е успял да остави.
— Чух сигнала до колите — отбеляза Бейкър. — Как се досетихте, че ще дойде тук?
— Имахме късмет. Агенцията за защита на околната среда наскоро разкри в района таен склад за талиев сулфат, чието използване е забранено. Освен това Линкълн откри за какво се използва рибешкият протеин, който открихме по дрехите на Тери Адамс — като тор за орхидеи. Проверихме всички цветарници и фирми за озеленяване в района, където са намерили талиевия сулфат.
— Отрова за мишки — изсмя се Бейкър. — Този Райм мисли за всичко.
— И пак има едно на ум — измърмори Селито.
Данс се приближи. Разказа какво е научила от Джоан Харпър: Цветарката се върнала от кафе и намерила макара с тел за венци, паднала на земята.
— Това не я обезпокоило. Чула обаче тиктакане и усетила, че в задната стаичка на ателието се крие някой. Веднага повикала полицията.