Защо?
Той обаче не ѝ дава възможност да попита.
— Трябва да тръгвам. Ще проверят телефонните ми обаждания, ще узнаят за нас. Скоро ще дойдат при теб. Ще гледам да не те замесвам. Ще се постарая. Обичам те.
Целува я и излиза.
Сега Амелия Сакс си спомня онези моменти като вечност, безкрайната нощ, сякаш времето е спряло, как стоеше втренчена в свещите, догарящи сред езерца от кафеникав восък.
„Ще ти се обадя по-късно…“
Но така ѝ не се обади.
Двойният удар — неговото престъпление и краят на връзката им — ѝ се отрази дълбоко; тя реши да се откаже да работи като патрул. Реши да си потърси чиновническо място. Само провидението я срещна с Линкълн Райм, който я накара да промени решението си и да запази униформата. Онзи случай обаче породи в нея безкомпромисна омраза към подкупните полицаи. За нея те бяха по-отвратителни от лъжливите политици, изневеряващите съпрузи и жестоките престъпници. Затова нищо не можеше да я спре в стремежа да узнае дали групичката от „Сейнт Джеймс“ е престъпен кръг от полицаи в участък 118. Ако беше така, нищо нямаше да ѝ попречи да ги разобличи.
Шевролетът спря със свирене на гуми.
Сакс хвърли служебната си карта за паркиране на предното табло и слезе, затръшна силно вратата, сякаш се опитваше да запуши дупката, зееща между минало и настояще.
— Отврат.
На горния етаж на покрития паркинг, където бе открит джипът на Часовникаря, полицаят, който направи този коментар, гледаше втренчено човека, проснат по корем на земята.
— Ужасно — добави друг. — Божичко.
Трети коментира с едносричното:
— Пфу!
Селито и Хауман изтичаха при тях.
— Добре ли си? Добре ли си? — изкрещя Селито.
Говореше на Рей Пуласки, застанал над проснатия на земята човек, който бе покрит с вонящ боклук. Новобранецът едва дишаше. Той кимна:
— Изкара ми ангелите, но съм добре. Човече, много беше як за бездомник.
Един санитар дотича и обърна нападателя по гръб. Пуласки му сложи белезници и металните халки издрънчаха. Очите на бездомника шареха уплашено във всички посоки, дрехите му бяха дрипави и мръсни. Вонеше нетърпимо. Беше подмокрил гащите си. (Затова бяха тези коментари: „отврат“ и „пфу“.)
— Какво стана? — попита Хауман.
— Правех оглед… — Пуласки посочи към първата площадка. — Изглежда, че извършителите са избрали този път на отстъпление…
„Без клишета“ — смъмри се на ум. Опита с други думи:
— Извършителите са избягали по тези стълби, почти съм сигурен. Затова оглеждах, търсех следи. Чух нещо зад мен и се обърнах. Този човек ме нападна. — Посочи желязната тръба, лежаща наблизо. — Не можах да извадя оръжието си, но хвърлих кофата за боклук върху него. Сборихме се и накрая успях да го стисна в мъртва хватка.
— Използването на такива е забранено — напомни му Хауман.
— Искам да кажа, че съумях успешно да го обездвижа чрез ръчен метод.
Командирът на тактическия отряд кимна:
— Добре.
Пуласки намери слушалките и отново ги включи. В ушите му изгърмя гласът на Райм:
— Мамка му, жив ли си или мъртъв? Какво стана?
— О, извинете, детектив Райм.
Пуласки обясни какво е станало.
— Добре ли си?
— Да, добре съм.
— Добре. Сега би ли ми обяснил защо, по дяволите, оръжието ти беше под гащеризона?
— Небрежност, сър. Няма да се повтори.
— Дано. Значи пътят на бягството е замърсен.
— Е, не точно.
— Как не точно?
— Само е покрит с боклук. Наложи се да овладея нападателя чрез кофа за боклук. Беше доста пълна.
— Ами, тогава започвай да чистиш. До двайсет минути те искам тук с всички улики. Ще се справиш ли?
— Да, сър. Ще…
Райм рязко прекъсна връзката.
Докато двама полицаи с гумени ръкавици отвеждаха бездомника, Пуласки се наведе и започна да маха боклуците. Опита се да си спомни какво в тона на Райм му беше познато. Накрая се досети. Да, същата смесица от гняв и облекчение, както при „лекциите“ на баща му, след като откриеше, че двамата близнаци пак са се надбягвали по железопътните релси.
Първото, което Амелия Сакс забеляза, беше чашата, пълна с жълтеникаво уиски.
Стоеше на вратата на бара „О’Трейди“ в Хелс Кичън. Пенсионираният детектив Арт Йънг седеше край надраскания, изтъркан бар.