— Правете, каквото искате, инспекторе.
— Искам да ми кажете името на разследването. Веднага.
— Няма.
— Ще се обадя на началника ви. Ще разбера кое е досието.
Гласът му затрепери. Той бе на ръба на истерията. Сакс се почуди дали няма да прибегне към физическо насилие.
— Той не знае за него.
— Всички сте еднакви — закрещя Джефрис. — Мислите си, че сте за златна значка, мислите си, че знаете всичко за полицията. Вие сте хлапачка, просто една хлапачка — при това нагла. Идвате в участъка ми, обвинявате ме, че крада досиета…
— Не съм…
— Това е неподчинение, обиждате ме, прекъсвате ме. Нямате представа какво е да си полицай.
Сакс го погледна спокойно. Не се страхуваше от този човек. Знаеше, че последствията могат да са лоши за нея, но за момента Джефрис не можеше да ѝ направи нищо.
— Тръгвам си — обяви тя.
— Много сте загазили, госпожичке. Запомних номера от значката ви. Пет осем осем пет. Мислите си, че не съм. Ще се погрижа да ви свалят от длъжност. Как ви харесва да се ровите в бумаги по цял ден? Не можете безнаказано да нахълтвате в чужд участък и да обиждате началника!
Сакс стана, отвори вратата и си излезе. Ръцете ѝ затрепериха, започна да се задъхва.
Той закрещя след нея:
— Ще запомня номера ви. Ще се обадя на когото трябва. Ако пак се върнете в участъка ми, горчиво ще съжалявате. Госпожичке, чувате ли?
Сержант Луси Рихтер заключи вратата на стария си апартамент в Гринич Вилидж и влезе в спалнята. Съблече тъмнозелената си военна униформа, украсена с правилно подредени пагони, ленти и значки с името ѝ. Идваше ѝ да хвърли дрехата върху леглото, но разбира се, я закачи грижливо в гардероба, куртката също, почисти и лъсна обувките и ги сложи на полицата от вътрешната страна на вратата.
Изкъпа се набързо, след което, увита със стара розова хавлия, седна със свити крака на килимчето в спалнята и се загледа през прозореца. Впери поглед в сградите от другата страна на „Бароу“, в лампите, проблясващи между разклатените от вятъра дървета, и луната, ослепителнобяла в мрака над Манхатън. Това бе позната гледка, успокояваше я. Като малка също бе седяла така.
Луси беше в отпуск. Най-после се бе окопитила от разликата във времето и отпадналостта от продължителното безсъние. Сега, докато съпругът ѝ все още беше на работа, тя нямаше желание да прави друго, освен да седи, да гледа през прозореца и да си мисли за далечното и не толкова далечното минало.
За бъдещето също, разбира се. Дните, които ни остава да видим, като че ли повече занимават ума ни, отколкото вече отминалите, размишляваше тя.
Бе израсла в тази кооперация, в този най-уютен от всички квартали на Манхатън. Обожаваше го. Когато се преместиха в по-малко жилище и в по-топъл район на страната, родителите ѝ продадоха жилището си на двайсет и две годишната си дъщеря. Три години по-късно, когато приятелят ѝ направи предложение за женитба, тя прие, но при едно условие — да живеят тук.
Като всяка енергична млада жена тя обичаше живота във Вилидж. Ежедневието в квартала, излизането с приятели, работата ту като сервитьорка, ту като секретарка (макар че не беше завършила колежа, тя си оставаше най-интелигентната сред колежките си). Обичаше атмосферата и чудатостите на големия град.
През онзи септемврийски ден обаче тя видя пламъците и дима, изпита ужаса и безкрайната мъка след това.
Обликът на града и целият ѝ живот се промениха за един ден.
Луси продължи да живее постарому, сравнително доволна от живота, във вихъра на ежедневието; чакаше гневът и мъката да отминат, празнотата да се запълни. Това обаче все не ставаше. Затова един ден слабичката млада жена, която беше демократ по убеждение, харесваше „Сайнфелд“ и сама си печеше хляб от екологично чисто брашно, излезе от дома си, взе метрото за „Тайм Скуеър“ и се записа в армията.
Както обясни на съпруга си Боб, това бе най-правилното, което можеше да направи. Той я целуна по челото, прегърна я силно и не се опита да я разубеждава. Той също бе служил в армията.
Основна подготовка в прашния Тексас, после презокеанска мисия — Боб отиде с нея за известно време благодарение на шефа му, който се оказа патриот. За една година дадоха апартамента под наем. Тя научи немски, как да се гмурка, устройството на всеки модел камион, който съществува, и един факт за себе си — че има природна дарба на организатор. Назначиха я за началник на снабдителите с гориво — хора, които осигуряват бензин и други подобни продукти на войската, където и когато се наложи.