Бензинът и дизелът печелят битки; празните резервоари ги губят. Това бе основно военно правило през последните 100 години.
Един ден командирът ѝ дойде при нея и ѝ каза две неща. Първо, че са я повишили от ефрейтор на сержант. И второ, че я изпращат на курс по арабски.
Боб се върна в Щатите, а Луси се натовари на самолета и отлетя за страната на лютивите мъгли.
Превратности на съдбата…
Луси Рихтер попадна от дома си — страна с променен завинаги пейзаж — на място, където той е еднакъв във всички посоки. Безкрайни пустинни гледки, изгаряща жега и десетки различни видове пясък — от едър, изстъргващ кожата, до съвсем ситен, като талк — това се превърна в нейно ежедневие. Задълженията ѝ придобиха нови мащаби. Ако камион остане без гориво на път от Берлин за Кьолн, просто телефонираш да ти доставят. Ако това стане на бойното поле, загиват хора.
Луси се постара това никога да не се случи.
С часове кандилкане в цистерни или камиони с боеприпаси, от време на време игра на каубой, натоварвайки овце в транспортни машини, част от импровизирани мисии за осигуряване на храна на някое откъснато от света село. Овце… Луси се засмя на себе си.
Сега бе отново тук, в страната на небостъргачите, без добитък, без пясък, без изгарящо слънце… без лютиви мъгли.
Без врагове.
Много различен живот от онзи, който бе водила отвъд океана.
Луси Рихтер обаче не живееше в мир. Затова сега гледаше на юг и търсеше отговори в Голямата празнота на променения пейзаж.
Да или не…
Телефонът иззвъня. Тя подскочи. Напоследък много се стряскаше — при всеки внезапен шум. Телефон, затръшване на врата, изгърмяване на ауспух.
Побиха я тръпки… Тя вдигна слушалката.
— Ало?
— Здрасти, момиче.
Една добра приятелка от квартала.
— Клер.
— Какво става?
— Просто ми е малко нервно.
— Хей, в коя часова зона си?
— Един Бог знае.
— Боб вкъщи ли е?
— Не. Остана да работи до късно.
— Добре, ела да хапнем нещо сладко.
— Дадено.
Луси затвори.
Още веднъж погледна черното празно небе, стана, сложи си анцуг, яке и шапка и излезе. Слезе по мрачното стълбище.
Отново се стресна, изненадано се втренчи в познат силует.
— Здравей, Луси.
Миришещ на камфор и цигари, управителят на сградата (от малка си го спомняше все толкова стар) мъкнеше вързопи вестници. С петнайсетина килограма по-тежка и с петнайсет сантиметра по-висока, Луси взе два, за да му помогне.
— Не — възпротиви се той.
— Трябва да поддържам фо̀рмата си, господин Джирадело.
— Аха, фо̀рмата. По-яка си от сина ми.
Студът защипа носа и устните ѝ. Чувството беше прекрасно.
— Видях те с униформата. Получи ли онази награда?
— В четвъртък. Тази вечер репетирах. И не е награда, а грамота.
— Каква е разликата?
— Хубав въпрос. Всъщност и аз не знам. Мисля, че наградата я спечелваш, а грамотата ти я дават вместо парична премия.
— Родителите ти се гордеят.
Това бе твърдение, не въпрос.
— Да, разбира се.
— Поздрави ги от мен.
— Непременно.
— Добре. Хайде, аз да се прибирам, че тук измръзнах. Умната.
— Лека нощ.
Луси тръгна, стъпваше внимателно по заледения тротоар. Забеляза син буик с двама мъже вътре, единият пиеше безалкохолно. „Кой пие студени напитки в това време?“ — запита се. Лично тя би предпочела ирландско кафе. Вряло и двойно. Със сметана, разбира се.
Луси огледа тротоара, спря и рязко тръгна в другата посока. Развеселена се замисли, че заледените локви вероятно са единствената опасност, на която не е била изложена през последните осемнайсет месеца.
21.
22.12 ч.
Кейтрин Данс бе у Райм. За момента бяха сами с криминалиста.
Е, и с кучето Джаксън. Кейтрин го държеше в скута си.
— Имаш ли куче? — попита Райм.
— Две. Малко по-едри са от този сладур. Децата ги извеждат на плажа по два пъти седмично. Гонят чайките, а ние тичаме след тях. Добра тренировка. И за да не прозвучи прекадено здравословно, след това отиваме във „фърст Уоч“ в Монтерей и похапваме хубаво с гофрети, за да възстановим изгубените калории.
Райм погледна към кухнята, където Том миеше съдовете. Понижи глас и я попита дали ще участва в една малка конспирация.
Данс се намръщи:
— Зависи.
— Не се бой, никой няма да ти се кара. Просто ми се иска малко от онова… — кимна към една бутилка отлежало уиски „Гленморанджи“ да се озове тук. — Кимна към чашата си. — И без много шум.