Кейтрин Данс не каза на Райм за специалната си връзка с музиката.
Тя често се претоварваше. За да си върши добре работата, трябваше да се настрои на вълната на престъпника или свидетеля, когото разпитва. Разпитите можеха да се проточат с дни, изтръгването на признания от убийци бе вълнуващо занимание, но и много изтощително. Тя понякога толкова се вживяваше в разпита, че с дни на ред продължаваше да чува самопризнанията, които беше изтръгнала.
„Да, да, добре, де, убих я. Прерязах ѝ гърлото… Да, на сина ѝ също, онова хлапе. Беше там. Видя ме. Трябваше да го убия, тъй де, кой ще го остави така? Но тя си го заслужаваше. Не съм виновен, че стана така. Може ли сега да си получи цигарата, както обещахте?“
Музиката бе вълшебно лекарство. Когато слушаше Сони Тери, Брауни Макги, Ю Ту, Дилън или Дейвид Бирн, Кейтрин преставаше да чува как Карлос Аленде се оплаква, че венчалната халка на жертвата одраскала пръста му, когато прерязвал гърлото ѝ.
„Болеше, казвам ви. Много.“
— Свирила ли си някога професионално? — поинтересува се Райм.
О, и още как! Но онези години, в Бостън, после в Бъркли и Норт Бийч в Сан Франциско не ѝ носеха удовлетворение. Музиката е изливане на душата, но Кейтрин бе забелязала, че тя е и преграда между теб и слушателя. Повече се интересуваше какво искат да кажат или изпеят другите хора. Данс мислеше за себе си — в работата си и изобщо — като за професионална слушателка.
— Опитах се — каза на Райм, — но накрая реших, че е по-добре да запазя музиката като приятел.
— Затова си станала полицай. Диаметралната противоположност.
— Вероятно.
— Как стана?
— Ами, просто така — отвърна тя с достатъчно красноречиви мимика и жестове, за да му покаже, че не иска да говори за това. — Ами ти? Какво ти е отношението към музиката?
— Интригува ме — замислено отговори Райм.
Данс веднага забеляза, че не склонен да разкрива много душата си пред чужди хора, и сега не се чувстваше много комфортно. Той отпи малко уиски и продължи:
— Преди нещастието не се интересувах много от музика. След това сетивата ми много се промениха. Зрението и обонянието ми се изостриха. Започнах да усещам повече вкусове и да се вслушвам по-задълбочено в музиката. Лекарите не ми вярват, но аз не им обръщам много внимание… Доста често слушам музика. Най-вече джаз. Също и класическа. Имам чувството, че мога да я видя.
Данс вдигна вежди:
— Пробвал ли си да композираш?
— Разбира се, че не — изсмя се той. — Аз съм учен.
Тя не го остави да се измъкне с това:
— Да, но звукът се подчинява на законите на физиката, а музиката е математика. Какво по-научно от това?
— Откъде да взема толкова време? Не, не се опитвам да композирам.
Тя не се захвана за тази невинна лъжа.
Райм отпи глътка уиски и я огледа внимателно.
— Е?
Тя вдигна вежди:
— Какво „е“?
— Аз съм труден обект за кинесично изучаване. Май не можеш да ме разгадаеш, а?
Тя се засмя:
— О, ясен си ми. Жестовете и мимиката се допълват взаимно. Ти издаваш с очите и главата си толкова, колкото човек, който използва цялото си тяло.
— Сериозно?
— Така се получава. Дори си ми по-лесен, защото реакциите ти са по-концентрирани.
— Хъм, отворена книга, а?
— Никой не е отворена книга, но някои книги се четат по-лесно от други.
Той се засмя:
— Спомням си, когато разказваше за състоянията, през които преминава разпитваният. Гняв, потиснатост, отричане, пазарене… След нещастието преминах през дълга терапия. Не исках, но когато си неподвижен, какво можеш да направиш? Психиатрите ми разказаха за етапите на страданието. Почти същите са.
Кейтрин Данс много добре познаваше стадиите на страданието, но не това я интересуваше в момента.
— Да, невероятно как умът се справя с трудностите — били те физическо нараняване или стрес.
Райм отмести поглед.
— Дълго се опитвах да преодолея гнева.
Данс поклати глава, без да сваля очи от него:
— О, изобщо не си толкова сприхав, колкото искат да се изкараш.
— Аз съм инвалид — заупорства той. — Разбира се, ще съм сприхав.
— Аз пък съм полицайка. Това дава право и на двама ни да се мусим за различни неща. Потискаме се от какво ли не и понякога не приемаме действителността… Но гняв? Не, не и ти. Ти си го преодолял.
— Когато преследвам убийци… — Райм кимна към дъската — … това ми е като физиотерапия. Том дори твърди, че се претоварвам. До припадък. Това едва ли е приемане на действителността.