Дали щеше да отрече? Щяха да си навлекат много неприятности, ако се окажеше, че грешат.
Бейкър сведе виновно поглед.
— Вижте, станало е недоразумение.
— Ти ли си разпитвал съседите ми за мен? — гневно попита Сакс.
— Да.
Тя се приближи. Бяха почти еднакво високи, но в гнева си Сакс като че ли се извисяваше над него.
— Твой ли е черният мерцедес?
Той се намръщи:
— С полицейска заплата?
Отговорът му звучеше искрено.
Райм погледна Купър, който провери архива на Управлението по моторните средства. Лаборантът поклати глава:
— Няма такава кола.
Е, значи в това отношение бяха сбъркали. Но на Бейкър определено не му беше чиста работата.
— Добре, каква е интригата?
Бейкър погледна Сакс:
— Амелия, наистина исках да работиш по разследването. С Линкълн сте първокласен екип. И наистина се ползвате с добро име пред пресата. Исках да работя с вас. Но след като убедих началството да ви повери случая, получих телефонно обаждане. Имаше проблем.
— Какъв?
— В куфарчето ми има един лист. — Бейкър кимна на Пуласки, който стоеше до него. — Сгънат, в горния десен ъгъл.
Младежът отвори куфарчето и извади листа.
— Получих това по електронната поща — продължи Бейкър.
Сакс взе листа. Прочете го и се намръщи. За момент остана неподвижно. След това се приближи до Райм и му показа листа. Той прочете кратката поверителна бележка. Беше от един старши инспектор на „Полис Плаза“. Ставаше дума, че преди години Сакс е имала връзка с бившия детектив Никълас Карели, който преди няколко години бил осъден на затвор по различни обвинения, включително рекет, вземане на подкуп и грабеж.
Сакс не била замесена в престъпленията, но Карели бил пуснат наскоро и началството се тревожеше, че тя може пак да се свърже с него. Не я подозирали в престъпна дейност, но ако се появила в компанията му сега, би било, както гласеше писмото, „неудобно“.
Сакс се покашля, но не коментира. Райм знаеше всичко за Ник и Амелия, как са смятали да се оженят, колко близки са били, колко тежко е приела връзката му с престъпния свят.
Бейкър поклати глава:
— Съжалявам. Не знаех какво да направя. Наредиха ми да изготвя пълен доклад. Да те наблюдавам, да разуча за миналото ти. За професионалния и личния ти живот. Дали имаш връзка с Карели и приятелите му.
— Затова ли все ме подпитваш за нея? — сопна се Райм. — Това са глупости.
— С цялото ми уважение, Линкълн, аз също рискувам престижа си. И без това искаха да я отстранят от разследването. Не искат да работи по толкова важен случай с нейното минало. Аз обаче се възпротивих. Обещах да проверя всичко.
— Не съм виждала Ник от години. Дори не знаех, че са го пуснали.
— Ще докладвам за това. — Бейкър пак кимна към куфарчето си. — Записките ми са вътре.
Пуласки намери още няколко листа. Сакс ги взе, прочете ги и ги показа на Райм. Бейкър бе записал наблюденията си и въпросите, които бе задавал.
— Разбил си колата ѝ — отбеляза Селито.
— Признавам. Беше грешка. Съжалявам.
— Защо, по дяволите, не ми каза? — сопна се Райм.
— Или на някого от нас — добави Селито.
— Това ми беше изпратено от много висша инстанция. Заповядаха ми да не казвам на никого. — Бейкър се обърна към Сакс: — Виждам, че си ядосана. Съжалявам за това, но исках да продължиш да работиш по случая. Не се сетих за друг начин да го постигна. Вече изпратих доклада си. Всичко ще отшуми. Хайде, да забавим тази малка неприятност и да продължаваме да си вършим работата, става ли?
Райм погледна Сакс; най-много го натъжаваше да гледа реакцията ѝ — хладните очи, изчервеното лице. Гневът ѝ бе отминал. Повече се срамуваше, че с това противоречие е отклонила колегите си от разследването. Трудно му бе да гледа Амелия толкова уязвена.
Тя върна листа на Бейкър. Без да продума, взе якето си от близкия стол и спокойно излезе, като изваждаше ключовете си от джоба.
22.
23.18 ч.
Винсънт Рейнолдс гледаше жената в ресторанта.
Двамата мъже наблюдаваха стройната брюнетка — около трийсетте, облечена с анцуг. Късата ѝ коса бе събрана назад с големи шноли. Бяха я проследили от старата сграда в Гринич Вилидж, първо до един местен бар, а след това тук, в кафенето на няколко пресечки от дома ѝ. Беше със своя приятелка, млада блондинка и двете се забавляваха, смееха се, бърбореха безспир.
Луси Рихтер се радваше на последната вечер в живота си. Дънкан бе пуснал класическа музика на уредбата в колата. Беше замислен, както обикновено. Понякога не можеше да разбереш какво става в главата му.