Винсънт, от друга страна, се измъчваше, гладът го разкъсваше. Ядеше шоколадче след шоколадче.
„По дяволите големия план. Искам жена…“ — мислеше си.
Дънкан извади златния си джобен часовник и внимателно го нави.
Винсънт беше виждал часовника, но винаги се впечатляваше. Дънкан бе обяснил, че е изработен от Бреге, френски часовникар от далечното минало. („Според мен това е най-великият часовникар на всички времена“ — беше споделил.)
Часовникът бе простичък, с бял циферблат, римски цифри и по-малки циферблатчета, показващи фазите на луната и както обясни Дънкан, вечния календар. Имал също и „парашут“, противоударна система, изобретена от Бреге.
— Колко е стар? — попита Винсънт.
— Продаден е през дванайсетата година.
— Дванайсета? Още в римско време?
Дънкан се усмихна:
— Не, ще ти обясня. Това е датата на документа за първата му продажба, затова смятам, че е и годината на производство. Става дума за дванайсета година по френския революционен календар. След свалянето на монархията републиканците въвели нов календар, започващ от хиляда седемстотин деветдесет и втора. Той бил изграден на много интересен принцип. Седмицата имала десет дни, а месеците — по трийсет. На всеки шест години имало по една високосна, която била посветена предимно на спортовете. По някаква причина си мислели, че календарът е по-справедлив от другия и в полза на потиснатите бедняци. Оказал се обаче твърде неудобен. Задържал се само четиринайсет години. Както много други революционни идеи — изглеждали добре на хартия, но не се оказвали много практични.
Дънкан се загледа с обич в златния диск.
— Обожавам часовниците от онази епоха. Тогава те били символ на власт и богатство. Не били много хората, които можели да ги си позволят. Собственикът на часовник контролирал времето. Другите трябвало да ходят при него и да чакат, докато дойде уреченият час на срещата. Верижките и ланците били измислени за това, та дори човекът да го носи в джоба, пак да се вижда, че има часовник. Часовникарите били богове. — Дънкан замълча за момент и се засмя. — Говоря образно, но в някои отношения е вярно.
Винсънт вдигна вежди. Дънкан обясни:
— През осемнайсети век имало философско движение, което използвало часовника като метафора. Според него Бог е създал механизма на вселената, навил го и той започнал да работи. Един вид вечен часовник. Наричали Бог „Великия часовникар“. Ако щеш вярвай, но това философско течение имало много последователи. То отреждало на часовникарите жреческо положение.
Отново погледна часовника. Прибра го.
— Да тръгваме. — Дънкан кимна към жените. — Скоро ще стават.
Запали двигателя, даде мигач и потегли, оставяйки общата им жертва, която скоро щеше да даде живота си на единия, а после — честта си на другия. Но не тази нощ — Дънкан бе научил, че съпругът ѝ е останал на работа и можеше да се прибере по всяко време между шест и десет.
— Значи Луси е войник, а?
— Да. Сержант.
— Защо не носи униформа?
— Не е длъжна постоянно да се разкарва с униформа. В отпуск е.
— Откъде знаеш?
— Следя я отдавна. Както и останалите. Научих, че се е прибрала вкъщи за около седмица.
— В армията стреля ли по хора?
— Не знам. Едва ли е въоръжена. Но добре ме подсети. Ще си взема пистолета.
— Изгубихме патроните.
— Имам достатъчно.
Винсънт дишаше дълбоко, опитваше се да преодолее глада. Изяде един пакет чипс.
— Как ще я убиеш? — попита след това.
Дънкан замълча за момент.
— Вчера ме попита за колко време са умрели първите две жертви — отбеляза след малко.
Винсънт кимна.
— Е, Луси ще умре наистина бавно.
Макар че бяха загубили книгата за изтезания, Дънкан явно я беше запомнил наизуст. Започна с подробности да описва как смята да убие жертвата. Щял да я обеси за краката и да залепи устата ѝ с тиксо. После щял да налива вода в носа ѝ. Така можеш да измъчваш човека, колкото си поискаш, като от време на време му оставаш време да вдиша.
— Ще се опитам да я задържа за половин час. Или четирийсет минути, ако мога.
— Заслужила ли си го е?
— Всъщност се питаш защо убивам точно тези хора, нали? — уточни Дънкан след кратко мълчание.
— Ами…
— Не съм ти казвал досега.
— Не, не си.
„Доверието е ценно, почти колкото времето…“
Дънкан погледна Винсънт за миг, после се загледа към улицата.