Можеше ли да я обвини? Права беше.
Луси Рихтер затвори вратата и заключи.
Остави на закачалката палтото и анорака си — с щампа „4-та пехотна дивизия“ отпред, а отзад с девиза на подразделението: „Смели и лоялни…“
Всичко я болеше. В залата за бодибилдинг бе извървяла седем километра с бързо темпо и по деветпроцентов наклон на пътеката за бягане, след това в продължение на половина час прави лицеви опори и коремни преси. Това беше другото, което бе научила в армията — да се грижи за тялото си. Можеш да се отнасяш с пренебрежение към физическите упражнения, да ги отречеш като суета и губене на време, но нищо не променя факта, че действат ободряващо.
Тя сложи чайника, извади една поничка от хладилника и се замисли какво ще прави днес. Можеше да отиде на обяд с майка си. Имаше страшно много неща за вършене: да говори по телефона с приятели, да пише писма, да пече курабийки и да приготви знаменития си чийзкейк за утрешните гости. Можеше да излезе с приятелки на пазар и да купи нещо сладко от хлебарницата.
Или просто да си лежи и да гледа сериали. Да се поглези.
Това бе кратката ѝ почивка в рая — две седмици далеч от страната на лютивата мъгла — и тя смяташе да се наслади на всяка минута.
Лютивата мъгла…
Чула бе израза от един багдадски полицай; имаше предвид дима след избухването на някое СВУ — самоцелно взривно устройство.
На кино експлозиите са само ярки пламъци от запален бензин. След секунди изчезват без следа, освен върху лицата на филмовите герои. В действителност след взрива на СВУ остава гъст синкав пушек, който вони, кара очите да сълзят, задушава те. Отчасти сажди, отчасти изпарени химични съединения, отчасти дим от изгорена плът и коса, лютивата мъгла оставаше да се носи над местопроизшествието с часове.
Тя бе олицетворение на ужаса в един нов вид война. В нея не можеш да се довериш на никого, дори на съюзниците си, само на най-близките си другари. В нея няма бойни полета. Няма фронт. Нямаш представа кой е врагът. Може да е преводачът ти, готвачът, минувач, бизнесмен, дете, старец. Ами оръжията? Не оръдия и танкове, а малки пакети, изпускащи лютивата мъгла, пакети с тринитротолуол, С4, СЗ или пластичен експлозив, откраднат от собствената ти оръжейна, толкова добре прикрити, че не подозираш за тях, докато… всъщност изобщо не ги виждаш.
Луси отвори шкафа, за да вземе чая.
Лютива мъгла…
Сепна се. Какъв беше този шум?
Тя се ослуша.
Какво беше това?
Тиктакане. Коремът ѝ се сви при този звук. С Боб нямаха часовници на пружина. Тя мразеше този шум.
Какво, по дяволите, беше това?
Луси влезе в малката тоалетна, която използваха повече като склад. Беше тъмно. Тя включи лампата. Не, не се чуваше от тук.
Дланите ѝ се запотиха, едва си поемаше въздух, сърцето ѝ биеше тревожно.
„Въобразявам си… сигурно полудявам. СВУ-тата не тиктакат. Дори часовниковите механизми вече са електронни.“
Освен това кой ще сложи бомба в нюйоркския ѝ апартамент?
„Момиче, главата ти не е наред.“
Луси влезе в спалнята, двойното легло бе още неоправено. Вратата на гардероба беше отворена и ѝ пречеше да види тоалетното шкафче. Може би бе… Тя пристъпи напред, но изведнъж спря. Тиктакането идваше от друго място, не от тук.
Тя погледна в банята и се изсмя с глас.
На шкафчето до ваната имаше часовник. Стар. Беше черен и на циферблата имаше прозорче с образа на пълната луна, втренчена в нея. Откъде се беше взел? Дали леля ѝ пак е тършувала в мазето? Или Боб го е купил и го е оставил, докато я е нямало?
Но защо в банята?
Странният месец я гледаше любопитно, почти злонамерено. Напомняше ѝ за лицата на децата покрай пътя, с изкривени уста в подобие на усмивка; нямаше как да отгатнеш мислите им. Какво виждаха в теб? Спасител? Враг? Или извънземен?
Луси реши да се обади на Боб и да го попита. Влезе в кухнята. Направи си чай, взе чашата и телефона в банята, пусна водата във ваната.
Запита се дали първата ѝ топла баня от месеци ще отмие спомена за лютивата мъгла.
На улицата пред апартамента на Луси Винсънт Рейнолдс загледа две момичета, минаващи покрай него.
Гледаше ги, но гладът, вече разяждащ тялото му, не се усили. Бяха ученички, твърде малки за него. (Сали Ан също бе ученичка, но тогава и той беше юноша, тъй че всичко си беше наред.)
По мобилния телефон Дънкан прошепна:
— В спалнята съм. Тя е в банята, къпе се… Това ме улеснява.
„Къпе се…“
Понеже в сградата живееха много хора и имаше опасност да го видят как разбива ключалката, той се беше качил на една близка постройка и по покривите бе отишъл до нейната, за да слезе по аварийната стълба в спалнята на жертвата. Беше в много добра спортна форма (още една разлика между двамата приятели).