— Сега ще го направя.
„Слава…“
Но изведнъж от телефона се чу:
— Чакай.
— Какво? — попита Винсънт. — Какво има?
— Гово̀ри по телефона. Ще трябва да изчакаме.
Винсънт седеше като на тръни.
Измина една минута, две, пет.
— Какво има? — прошепна той.
— Още говори.
Винсънт беше бесен.
Мамка ѝ… Съжали, че не е горе да я види как умира. Какво ѝ е скимнало да приказва по телефона точно сега? Той налапа едно шоколадче.
Накрая Часовникаря каза:
— Ще я накарам да свърши разговора. Ще се върна на покрива, ще вляза в сградата и ще позвъня. Тя ще затвори телефона, за да провери кой е. Тогава ще я пипна. — Гласът му звучеше необичайно емоционално. — Не ми се чака вече.
„На мен ли го казваш?“ — помисли си Умния Винсънт, който се появи за момент, преди да бъде изместен от гладната си половинка.
Докато се събличаше, Луси Рихтер чу друг шум. Не тиктакането. Някъде наблизо. От спалнята? От коридора? От улицата?
Изщракване. Металическо.
Какво беше това?
Войнишкият живот преминава сред метални изщраквания: зареждане на пълнители за автомати с дългите ухаещи на смазка патрони, зареждане и блокиране на спусъка на пистолетите, заключване на автомобилни врати, щракане на катарами. Звъна на куршум от автомат „Калашников“, рикоширащ от бронетранспортьора.
Пак този шум: трак, трак.
После — тишина.
Тя почувства течение, сякаш имаше отворен прозорец. Къде? Вероятно в спалнята. Но имаше спомен, че ги затвори, преди да влезе в банята. Полугола, тя се показа на вратата и погледна. Да, прозорецът беше отворен.
Тя се разтревожи още повече…
Сетне се изкомандва: „Стига глупости, войниче. Писна ми. Тук няма СВУ, няма камикадзета. Няма лютива мъгла. Вземи се в ръце.“
Закривайки с ръка гърдите си (отсреща имаше други апартаменти), тя затвори прозореца. Погледна долу на уличката. Нямаше нищо.
В този момент някой задумка на входната врата. Луси се стресна. Навлече си хавлията и изтича в тъмното антре.
— Кой е?
След кратко мълчание чу мъжки глас:
— Полиция. Добре ли сте?
Какво е станало? Дали Боб е пострадал? Родителите ѝ?
— Какво има? — попита тя.
— Имаме спешен сигнал. Моля, отворете. Добре ли сте?
Уплашена, Луси завърза колана на хавлията и дръпна резетата. Мислеше си за прозореца на спалнята, дали имаше крадец? Тя откачи веригата.
Накрая завъртя топката на бравата. Когато вратата се отвори, за момент си помисли, че може би трябваше да поиска да види значка и служебна карта, преди да откачи веригата. Бе отвикнала от този начин на живот и беше забравила, че и тук има премного злосторници.
Амелия Сакс и Лон Селито пристигнаха пред старата кооперация в Гринич Вилидж.
— Тук ли е?
— Аха — измърмори Селито.
Пръстите му бяха посинели, ушите — червени.
Надникнаха в уличката зад сградата. Сакс я огледа внимателно.
— Как се казва?
— Рихтер. Луси.
— Кой е прозорецът ѝ?
— На третия етаж.
Тя погледна аварийната стълба.
Закрачиха към главното стълбище.
— Сигурни ли сме, че е Часовникаря? — обърна се Сакс към Франк Ретиг и Нанси Симпсън, които се гушеха до микробуса на отдела по криминалистика, спрян напряко на улица „Бароу“.
— Да, оставил е часовник — отвърна Ретиг. — С луни.
Сакс и Селито тръгнаха по стълбите.
— Да ви предупредя — обади се Нанси.
Детективите спряха и се обърнаха.
Полицайката кимна към сградата:
— Няма да е приятно.
24.
11.04 ч.
Сакс и Селито бавно изкачиха стълбите. В коридорите миришеше на мокри килими и нафта.
— Как е влязъл? — заразмишлява на глас Селито.
— Този човек е като призрак. Може да проникне, където си поиска.
Огледа стълбището. Спряха пред една врата. На табелката пишеше „Рихтер/Добс“.
„Няма да е приятно…“
— Да действаме.
Сакс отвори вратата и влезе.
Видяха мускулеста млада жена с анцуг и събрана на тила коса. Говореше с униформен полицай. Обърна се и когато видя Сакс и Селито, очите ѝ помътняха. Втренчи се в златните им значки.
— Вие ли сте главният? — попита гневно, като пристъпи към Селито.
— Аз съм един от детективите в това разследване.