— Много е разстроена. Не може да се съсредоточи.
След кратко замисляне Райм обяви:
— Изпращам ти тайното ни оръжие. Може да помогне.
Кейтрин Данс седеше срещу Луси Рихтер в хола ѝ.
На стената отзад имаше плакат на Джими Хендрикс и сватбена снимка на Луси със съпруга ѝ, весел младеж с кръгло лице и парадна военна униформа.
Данс забеляза, че жената е доста спокойна, като се имат предвид обстоятелствата, макар че, както бе споменала Амелия, нещо я тревожеше. Данс предположи, че е друго, несвързано с нападението. Нямаше признаци на посттравматичен стрес; бе обезпокоена по-дълбоко.
— Ако нямате нищо против, бихте ли описали пак какво стана?
— Разбира се, ако ще ви помогне да заловите този мръсник.
Луси обясни как сутринта е отишла в залата за бодибилдинг. След като се върнала, намерила часовника.
— Разтревожих се. Тиктакането…
На лицето ѝ се изписа лек страх. Настъпление или бягство. По настояване на Данс тя описа бомбите в Ирак.
— Помислих си, че е подарък от някого, но някак си ме уплаши. После почувствах течение и излязох да видя какво става. Прозорецът в спалнята беше отворен. Тогава дойде полицаят.
— Друго необичайно?
— Не. Поне не си спомням.
Данс ѝ зададе още няколко въпроса. Луси Рихтер не познаваше Теди Адамс и Джоан Харпър. Не се сещаше за никого, който би могъл да иска смъртта ѝ. Опита се да си спомни още нещо, което ще помогне на полицията, но не успя. Нямаше представа кой е разпитвал съседите за нея предишната вечер.
Жената беше невероятно смела („мъжко момиче“), но Данс усещаше, че нещо ѝ пречи (подсъзнателно) да се съсредоточи върху случилото се. Често се прекръстваше неволно, което бе знак не че крие нещо, а че си е изградила мислена бариера, защитаваща я от онова, което я плаши.
Агентката свали бележника в скута си.
— Какво правите в града? — попита непринудено.
Луси обясни, че е в отпуск от служба в Близкия изток. Със съпруга си, Боб, се били запознали в Германия, а пък след няколко дни щяла да получи почетна грамота.
— Поздравления.
Луси се усмихна, но устните ѝ леко потрепнаха. Това не убягна на Данс.
Спомни си за съпруга си Бил, който бе получил медал за проявена храброст в опасна ситуация, четири дни преди да загине. Данс бързо прогони тези мисли.
Тръсна глава и продължи:
— Връщате се в Щатите и какво се случва? Натъквате се на този човек. Ужасна случайност. Особено като се има предвид какво сте преживели там.
— О, там не е толкова зле. По новините го представят в по-честни краски.
— Все пак… Изглежда обаче, че се справяте добре.
Езикът на тялото ѝ говореше съвсем друго.
— О, да. Върша си работата. Не е чак толкова трудно.
Луси преплете пръсти.
— С какво се занимавате там?
— Командвам цистерните с гориво.
— Важна дейност.
Луси сви рамене:
— Може да се каже.
— Сигурно е много хубаво да си починеш малко.
— Били ли сте в армията?
— Не — отвърна Данс.
— Трябва да знаете едно правило: Никога не пропускай възможност за отпуск. Дори да е само излизане на чашка с командира и или церемония за награждаване…
Данс продължи да я обработва.
— Колко войници ще бъдат наградени заедно с вас?
— Сигурно десетина.
Луси изобщо не се чувстваше спокойна. Данс се почуди дали проблемът не е в няколкото думи, които трябваше да каже на церемонията? За повечето хора говоренето пред аудитория е по-страшно от скачане с парашут.
— Колко души ще присъстват?
— Не знам. Стотина-двеста.
— Ще има ли ваши роднини?
— О, да. Всички. След това ще ги поканим у нас.
— Както казва дъщеря ми, „купонът започва“. Какво е менюто?
— Не питайте — подсмихна се Луси. — Все пак сме във Вилидж. Ще бъде италианско. Печени макарони, раци, наденички. Мама и леля ми ще сготвят основното. Аз ще подготвя десерта.
— Това е моята слабост — отбеляза Данс. — Сладките… Ох, потекоха ми лиги. — Побърза да добави: — Извинявайте, разсеях се. — Без да вдига бележника си, погледна младата жена в очите. — Казахте, че сте направили чай. Напълнили сте ваната. Почувствали сте течение. Излезли сте в спалнята. Прозорецът е бил отворен. Какво исках да ви попитам? А, да, забелязахте ли друго необичайно?
— Не, наистина — отговори Луси бързо като преди, но изведнъж присви очи. — Чакайте. Всъщност… има още нещо.
Данс се обнадежди, че методът ѝ е подействал. Бе използвала така нареченото „наводняване“. Струваше ѝ се, че жената не се тревожи заради Часовникаря, а заради службата си зад граница, а също за церемонията по награждаването. Тези мисли я разсейваха. Данс я връщаше към тези теми и я бомбардираше с въпроси, надявайки се, че така ще блокира мислите, които я тревожат, и ще извади на преден план други спомени.