Луси кимна:
— Чудя се дали искате да обядваме заедно.
Луси нервно завъртя подставката на чайника, на която пишеше „4-та пехотна дивизия. Храбри и лоялни.“
— С удоволствие.
Данс извади една визитна картичка от чантичката си и написа отпред името на хотела си и номера на стаята. Загради номера на мобилния си телефон отпред.
Даде я на Луси.
— Обадете ми се — каза Данс.
— Непременно.
— Наред ли е всичко?
— Да, добре съм.
Данс кимна и стисна ръката на другата жена. Излезе, като си припомни едно от основните правила на кинесическия анализ — понякога не е нужно да откриваш цялата истина зад лъжите, които чуваш.
25.
12.11 ч.
Амелия Сакс донесе у Райм малка кутия с материали.
— Какво имаме?
Сакс отново описа какво е намерила на местопрестъплението.
Според картотеката на Нюйоркското полицейско управление за влакна, намереното върху униформата на Луси беше от необработена вълна като яките на кожените якета, носени от пилотите. Сакс бе проверила часовника за нитрати — в този също нямаше експлозив и беше еднакъв с другите три. Не съдържаше други следи освен едно петно, което се оказа спирт за горене. Както при цветарката, тук Часовникаря не беше успял да остави стихотворение или бе предпочел да не го прави.
Райм се съгласи да обявят в средствата за масова информация за часовниците, макар да беше сигурен, че убиецът ще започне да ги оставя едва след като се убеди, че жертвата не може да извика помощ.
Сакс не беше намерила нищо на местата, откъдето най-вероятно е избягал от сградата.
— Нямаше нищо — обясни.
— Нищо ли?
Райм поклати глава.
„Правилото на Локар…“
Рей Пуласки влезе, свали палтото си и го закачи. Райм забеляза, че Сакс веднага погледна новобранеца, очакваше с нетърпение, какво ще каже.
Онзи случай…
— Нещо интересно с мерилендската връзка? — попита тя.
— В Балтимор има две текущи разследвания за корупция. Едно от тях е свързано с нашия район, но от страната на Джърси. И няма замесени наркотици. Търсят улики за подкупи и фалшиви документи за доставка. От балтиморската полиция ще ми се обадят за разследванията на щатско ниво. Нито Крийли, нито Сарковски са имали имоти в Мериленд и никой от тях не е пътувал по работата дотам. Най-близкото място, до което Крийли е стигал, е Пенсилвания, където се е срещал с редовен клиент. Сарковски пък изобщо не е пътувал. Още не съм получил списъка на клиентите от Джордан Келър. Оставих му съобщение, но не ми се е обадил. Двама от полицаите в участък 118 са родени в Мериленд, но са се преместили тук отдавна. Проверих в данъчното имената на всички работещи в участъка за имоти в Мериленд…
— Чакай — прекъсна го Сакс. — Това ли си направил?
— Грешка ли е?
— Ами, не, Рей. Правилно си постъпил. Браво.
Тя погледна Райм и се усмихна. Той се изненада.
— Може би, но нищо не излезе.
— Нищо, продължавай да търсиш.
— Разбира се.
Сакс се приближи до Селито и попита:
— Имам един въпрос. Познаваш ли Ти Джей Джефрис?
— Началника на участък 158 ли?
— Да. Какво му има? Направи ме на нищо.
— О, той така се пали.
— Значи не съм единствената, на която крещи така?
— Не. Избухва безпричинно. Как се сблъска с него?
Селито погледна Райм.
— Не съм я изпратил аз — отвърна криминалистът. — Сигурно е била по нейния случай. Не по моя.
Сърдитият ѝ поглед не го смути. Понякога дребните заяждания му доставяха голямо удоволствие.
— Трябваше ми досието за едно разследване и отидох при източника. Той си мислеше, че е трябвало да поискам позволението му.
Селито кимна:
— Но ти не искаш да издаваш пред началството какво става в Сто и осемнайсети.
— Точно така.
— Той си е такъв. Има лични проблеми. Жена му беше от хайлайфа.
— Колко страшно звучи — отбеляза Пуласки.
Селито го изгледа заплашително и новобранецът млъкна. Детективът продължи:
— Говори се, че са загубили големи пари. Наистина големи. Числа, на които не можеш да им преброиш нулите. Жена му се забъркала в някаква сделка. Той се стремял към по-висш пост — в Олбъни, струва ми се. Ама там не можеш да стигнеш без големи пари. След това жена му го изоставила. Макар че при този негов характер пак дълго е издържала.
Сакс кимна. В този момент телефонът иззвъня.
— Да… Амелия Сакс… О, не. Къде… Идвам след десет минути.
Изтича към вратата, без да каже нищо повече. Лицето ѝ беше бледо и напрегнато.