— Какво има, Дик? Какво видя?
Роб се вторачи отново в екрана. Всичко е от умората, рече си, явно съм толкова уморен, че взех от мухата да правя слон.
— Появиха се някакви чертички, Джеймс, както преди да ни нападнат, затова се уплаших. Не се безпокой, не може да са ни проследили пет хиляди километра над океана.
Юри Стеблинко намали обхвата на прицелния радар. Боингът вече бе на осемнайсет километра пред него, макар и доста по-близо до острова, отколкото бе предвидил.
Няма значение — отломките след взрива, така или иначе, ще полетят към дъното на океана.
„Куантъм“-66 летеше без светлини, но радарът ясно показваше фосфоресциращата цел на атаката. Самолетът сега бе на около 1500 метра височина и продължаваше да се снижава. Очевидно командирът искаше да се движи максимално близо до повърхността, за да не го засекат вражески радари.
Ето как ми се е изплъзнал първия път, хитрецът му с хитрец!
Юри зави леко вдясно. Планът му бе прост и ясен: ще изпрати ракетата в десния вътрешен двигател на боинга и ще го откъсне от крилото. Така командирът ще се изправи пред най-страшния проблем за всеки пилот — да управлява самолет без двигатели от едната страна.
А ако имам късмет, експлозията може да отнесе цялото крило. Ако ли не — остават ми още две ракети. Пък и той едва ли подозира, че съм го догонил.
Скоростта на сближение с боинга беше 180 км/ч. Юри прецени, че е твърде близо, отне ръчките на двигателите, за да изравни скоростите, и спусна левия ракетоносач. Гълфстриймът се разклати от нахлулата въздушна струя. Оцелелият десен двигател на боинга блесна ярко на радарния екран и бойната глава веднага фиксира инфрачервената диря на целта. Двата самолета сега летяха с 250 възела на височина 500 метра и продължаваха да се спускат.
Юри реши да изчака, докато противникът му премине в хоризонтален полет, независимо колко ниско. При експлозия над водата пилотът няма къде да се приземи, а дори самолетът все още да е управляем, една прибързана маневра ще го прати безвъзвратно на морското дъно.
На 150 метра височина боингът премина в хоризонтален полет. Юри погледна към навигационния дисплей — намираха се на 90 километра северно от Възнесение. Не можеше да отлага повече!
Погали пусковия бутон за ракетата и за сетен път се замисли за командира на „Куантъм“-66. Човекът бе толкова ловък и сръчен, че направо беше грехота да го взривиш, когато почти се е добрал до острова. По-добре щеше да е, ако тези клетници бяха загинали при първата атака, преди да започнат да хранят някаква надежда за спасение!
Какво спасение? Не забравяй, че всички те са неизлечимо болни и скоро ще умрат. Част от тях сигурно вече са мъртви!
Юри натисна бутона.
В кабината прокънтя мощният рев на мотора, изстрелял ракетата към целта. Тя профуча в нощния мрак и изведнъж на мястото, където допреди секунди се намираше „Куантъм“-66, изригна огнена мълния.
Огромният боинг се разтресе от удара, дясната му страна лумна в пламъци и хвърчащи късове от експлодиралия двигател се заблъскаха в крилото и тялото. Разнесе се невъобразимо тракане, чаткане, дрънчене, сякаш целият самолет се бе превърнал в летяща грамада метални отпадъци.
— Какво става, за бога?! — изкрещяха почти едновременно Холанд и Роб.
Паническите писъци на пътниците раздраха въздуха, по-оглушителни от грохота на самата експлозия. Дон Моузис се вкопчи в облегалките на седалката си с примряло сърце, убеден, че са катастрофирали. После се осмели да надникне през прозореца, съзря затихващите пламъци и се успокои, че все още летят.
Горе в кабината Джеймс Холанд грабна щурвала, изключи автопилота и веднага погледна приборите на двигателите.
— Третият двигател е унищожен! Той пък как се взриви?
— Пак ракета, Джеймс! — Дик Роб се сети за чертичките, които мярна на радара преди малко. — Оня мръсник ни е настигнал!
— Не може да е същият! Нали…
— Скоростта! — прекъсна го Роб. — Виж скоростта.
Холанд кимна, изведе двата работещи двигателя на максимална тяга и натисна силно педала, за да компенсира тенденцията за наклон надясно.
— Колко километра остават до острова, Дик?
— Осемдесет.
Холанд изведнъж наклони самолета наляво и започна да се изкачва.
— Какво правиш, Джеймс?