— Не знаем точно. Може би пет дни, а може и повече. Всеки, който не се разболее през това време, няма да представлява опасност.
— Последен въпрос — започна канцлерът и направи дълга пауза. — Щом сте решили да докарате на наша земя този самолет с потенциално заразени хора, навярно вече сте взели необходимите мерки за поставяне на близо триста души под карантина. Осигурили сте им изолатори, както при случай на биологическа зараза. Сформирали сте екип, който да организира и контролира комуникациите? Назначили сте групи за връзка с радиото, телевизията и пресата, които да се справят с бурната реакция по света и с близките на карантинираните. Уведомили сте съответните служби в нашето правителство, които ще се занимават с дипломатическите, правните, финансовите, военните и вътрешните последствия. Вече сте уредили всичко това нали, хер Цайтнер? — Той се изсмя изкуствено и махна с ръка. — Иначе защо ще ги връщате тук? Не би било разумно. — Канцлерът вирна глава и повдигна вежди въпросително, а Цайтнер усети как краката му се подкосяват.
— Е, хер Цайтнер, взети ли са всички тези мерки?
Цайтнер се опита да запази самообладание, но едва успя да изграчи:
— Не, хер канцлер, още не. Нямаше време.
Канцлерът кимна бавно като професор, който се е наслушал на един и същ нелеп отговор от едни и същи неподготвени студенти. Въздъхна тежко, изправи се и впи смазващо неодобрителен поглед в Цайтнер.
— Ясно. Излиза, че в малкото време, което ни остава, трябва да свършим доста работа, преди тази крилата кутия на Пандора да се озове отново в наши ръце. — Обърна се към министъра на външните работи: — Карл, моля те, ела с мен в кабинета да се свържем с американския посланик.
Канцлерът млъкна и демонстративно започна да събира книжата си от масата — изпитан и ефикасен смразяващ номер. После рязко вдигна глава, отправи последен убийствен поглед към Цайтнер и пак заговори на външния министър:
— Дължим голямо извинение на американците.
Министърът кимна и последва канцлера, а Цайтнер усети, че се задушава. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне.
Здравата бе загазил.
Бавария
Трепкащите монитори в мрачната контролна зала на лабораторията „Хауптман“ показваха само празни помещения. Директорът нямаше нужда дори да ги поглежда. В съседните изолационни камери двама негови служители — дългогодишни колеги — завършиха живота си по ужасяващ начин, а той скри причината за смъртта им.
Проведеният преди двайсет и четири часа мъчителен разговор с генералния директор в Берлин не излизаше от ума му. Беше настоял пред началството, че е време да обяснят на правителството пред какво са изправени.
Но ръководството на компанията бе решило да излъже и да обяви болестта за грип.
— Грип? — Той едва не се развика. Вирусът причиняваше ускорен пулс, висока температура, невъобразими болки и гадене, последвани от дезориентация, истерия, паника и параноични пристъпи, понякога придружени от халюцинации. Ролф Бронкман, вторият лаборант, който се зарази, им бе дал подробни описания. — Тая болест действа на психиката, засяга ума, променя личността! Какъв ти грип!
Но указанията от Берлин бяха строги и категорични: никой, освен най-доверените хора в „Хауптман“ не бива да знае истината, докато тя все още може да се потули.
Той посегна към телефона. Знаеше номера на правителствения човек в Бон, но също така знаеше, че подобно обаждане ще сложи край на кариерата му.
Дилемата го довеждаше до полуда.
4
На борда на Полет 66
Петък, 22 декември, 18:20 ч (1720 Z)
Бренда Хопкинс намести кислородната маска върху лицето на Ърнест Хелмс и разтревожено се обърна към лекаря. Той я потупа успокоително по рамото. Вече няколко пъти й бе повторил, че нищо повече не могат да направят. Сърдечният ритъм на болния почти се беше стабилизирал.
— След колко време ще се приземим? — попита докторът.
— Предполагам, до трийсет минути. — Бренда посочи с глава Хелмс. — Мислите ли, че ще издържи?
Той избегна погледа й.
— Може би. — Не искаше да я отчайва.
Рейчъл Шъруд последва стюардесата Ди по малката стълбичка и сетне по дългия коридор към пилотската кабина. Ди почука два пъти, отвори вратата и въведе Рейчъл. Джеймс Холанд я покани да седне на високото столче зад двамата командири.