Роджър въздъхна и нервно потри ръце. Мразеше да спори с шефа си, но в случая нямаше избор.
— Все пак, това интервю нещо ме притеснява. Знаете, че могат да ви хванат натясно за данъците на болницата в Канзас.
— Знам, знам, но все ще се оправя. Нали с Божията помощ вече четирийсет години се оправям?
— Сър, а не ви ли минава през ум, че сам Бог може да ни е пратил точно на този полет, за да ви предпази от участие в предаването? — Подобни доводи по-рано въздействаха успешно на пастора.
Уилсън изсумтя. Вбесяваше се, когато помощникът му се окажеше прав. Кой знае повече — преподобният Гарсън Уилсън или тоя дипломиран мърльо до него? Но дали все пак не е станал жертва на жаждата си за слава? Ако телевизията надуши скандала и насочи общественото внимание към данъчните облекчения на веригата болници „Уилсън“, делата му ще пострадат сериозно. А основното ми дело е да спасявам човешки души, напомни си той. Не биваше да забравя, че хората вече имат изградена представа за него.
Изпъна гръб в луксозното кресло и си придаде строг вид. Видя се как стиска Библията и с най-праведно изражение говори пред гора от микрофони, тикнати в лицето му. Моето дело, господа, е да разпространявам Божието слово чрез Светото писание. Както винаги фразата му прозвуча великолепно. В края на краищата той е свещеник, а не счетоводител, и служи на Бога, а не на данъчната инспекция.
Сега не му се слушаха чужди възгледи. Искаше само да се добере по-скоро до Ню Йорк.
На трийсетина седалки разстояние зад тях Кийт Ериксън подаде телефонната слушалка на жена си Лиза и прехапа устни. Децата бяха добре, а пък балдъза му прие спокойно новината, че ще пристигнат със закъснение. Сигурно ще изпуснат самолета от Ню Йорк за вкъщи.
Лиза поговори първо с двегодишния Джейсън, а после с петгодишния Томи. Третото им дете беше още бебе, но Лиза настоя да извикат и него на телефона, за да си погукат. Кийт си представи как балдъзата се пули с досада.
Дали ще успеят да настанят пътника с инфаркта в болница, та да си продължат полета? Цяла година уговаря Лиза, докато я придума да заминат на почивка без децата.
— Естествено, децата се нуждаят от майчини грижи, но аз пък се нуждая от любов! — убеждаваше я той.
— А защо чак в Европа? — възрази тя.
Помнеше много добре отговора си.
— За да не им се обаждаш всеки ден.
Но тя пак им се обаждаше всеки ден, сякаш обхваната от някаква мания за отмъщение. Още от самото начало пътешествието се оказа пълен провал. На летището в Де Мойн тя забави полета с безкрайна прощална сцена — обляна в сълзи, прегръщаше ту едното, ту другото дете, докато накрая ги разрева и тях. По целия път до Франкфурт не спря да се тюхка и вайка, а на летището се лепна за телефона и два часа чака майка й и децата да се върнат от обичайната си вечерна разходка. Ала най-ужасна бе реакцията й, като разбра, че самолетът ще закъснее. Той вече се плашеше от сълзливите й сцени, от мрачните й настроения и от яростното й негодувание, че я е откъснал от дома.
В продължение на две седмици, вместо да разглежда забележителности, тя непрекъснато сновеше и търсеше телефон да се обади на децата. Не я интересуваха нито исторически паметници, нито секс, камо ли пък той самият. Принудителната раздяла с децата заемаше изцяло мислите й. В хотелската стая в Париж му кресна, че го мрази, задето я накарал да ги изостави. „Ти си виновен за всичко! — викаше с подивял поглед и подскачаше около леглото. — Искаш да ми отнемеш децата! Нарочно си го намислил!“
Всъщност още в Де Мойн бе осъзнал, че реакциите й не са нормални. Инстинктивно усещаше, че й е нужна професионална помощ, но вкъщи странното й поведение все някак се търпеше.
Във Франкфурт той тихичко се измъкна от хотела, позвъни на един психиатър в Де Мойн и назначи преглед за следващата седмица. Докторът го изслуша внимателно и го предупреди, че не изключва възможността да се наложи хоспитализация.
Лиза най-сетне престана да гука на бебето, избърса сълзите от очите си и поиска да говори отново с Джейсън. Кийт Ериксън подпря брадичката си с ръка и се опита да не мисли за бързината, с която сателитният телефон гълта доларите му.