Телефонът иззвъня повторно и той гневно вдигна слушалката.
— Да?!
Говорителят на Си Ен Ен продължаваше:
… сега се е отправил към някое германско летище, където пътниците и екипажът ще бъдат поставени под карантина — безпрецедентен случай в международната гражданска авиация, свързан с биологически…
— Би ли повторил, ако обичаш? — Директорът се опитваше едновременно да слуша новините по телевизията и да разговаря със сътрудника си, който звучеше разтревожен. Имало извънреден случай на летището.
… съобщават, че това е „Куантъм“-66, който по разписание е пътувал за Ню Йорк. Подчертаваме, че самолетът и пътниците са в безопасност, но новото им направление все още не е напълно известно. Си Ен Ен ще продължи да ви информира за случая.
— Какъв извънреден случай? — Ядосан, че му пречат да следи предаването, той записа данните, включително и позивната на пристигащия самолет.
— Трябва да кацне след петнайсет минути. Нуждае се и от лекарски екип — докладва сътрудникът му.
Директорът записа името на полета, затвори телефона и отново насочи вниманието си към екрана, но емисията беше свършила. Какво бе пропуснал? Май ставаше дума за някакъв заразен самолет в Лондон. А, да, отказали му принудително кацане и го отпратили за карантина. Странно, две принудителни кацания в един и същ район и по едно и също време…
Той се вторачи в бележника си и изведнъж свърза цифрата 66, записана току-що, с думите на телевизионния говорител. Та това ще да е точно самолетът, който англичаните са върнали! „Боинг 747“, каза сътрудникът му, но не спомена нищо за заразени пътници.
И сега този самолет се насочва към Амстердам, а никой на летище Шипхол не е подготвен за подобен проблем!
Директорът се втурна към телефона.
На борда на Полет 66
В далечината Амстердам приличаше на покров от блещукащи светлини. Джеймс Холанд промени курса надясно. Очакваше разрешение за кацане.
— „Куантъм“-66 — не закъсня гласът на дежурния, — разрешен ви е заход за полоса 35. Завийте надясно до курс 320 градуса и прихванете курсовия маяк. Установете връзка с кулата на външния радиомаяк.
— Прието. — Дик Роб изчака, преди да превключи на честотата на контролната кула, в случай че диспечерът има да им съобщи още нещо. И наистина, след секунда-две той се обади пак, но гласът му звучеше по-различно, някак напрегнато.
— „Куантъм“, чувате ли ме?
— Слушам ви — каза Роб.
— Има промяна в дадените ви указания. — Отзад се чуваше и друг мъжки глас. Разговорът се водеше на холандски и завърши с ja. Микрофонът изпращя. — „Куантъм“, за още колко часа полет имате гориво?
Учуден от въпроса, Холанд погледна горивомера и направи бърза сметка: четирийсет тона при средно шест тона на час прави по-малко от седем часа. Роб предаде информацията.
Последваха доста подозрителни инструкции.
— „Куантъм“, трябва да завиете наляво до курс 270 градуса и да набирате ешелон 240. Съжалявам, но разрешението за кацане на летище Шипхол временно е отменено. Налага се да ви изпратим в зоната за изчакване над водата.
Двамата пилоти се спогледаха разтревожено. Холанд натисна бутона на предавателя.
— Контрола, тук 66. Имаме човек в критично състояние на борда. Няма време за губене, нуждаем се от незабавна медицинска помощ.
— Разбирам ви, 66 — отвърна диспечерът с извинителен тон, — но ми наредиха да ви информирам, че докато не получите разрешение, не може да останете в холандското въздушно пространство или да се приземите на Шипхол. Наистина, много съжалявам и повярвайте ми, работим по въпроса.
Роб изцъкли очи в паника и изрева в микрофона:
— За бога, контрола, защо?! Защо ни правят тия номера? — Едва не се задави. — Не знаете ли какво значи „особен случай при полет“? Заявявам ви най-официално, че нашият случай е точно такъв и вие нямате право да ни откажете кацане!
Холанд се опита да го спре, като енергично поклати глава, но Роб продължи:
— Контрола, „Куантъм“-66 каца на Шипхол, пък каквото ще да става!
— Моля ти се, Дик — каза Холанд, — тоя номер няма да мине. Вече пробвах в Лондон.
Роб извърна глава, за да не среща погледа му. Трепереше от уплаха — чувство, добре познато на Холанд.
Отговорът от управлението дойде чак след половин минута. Този път беше друг глас, без капка съчувствие — явно някой инспектор или директор. Говореше безупречен английски, макар и със силен акцент.