— Добре, помолете ФУА да се свърже с Държавния департамент и после да ми се обади.
— А ние какво да правим в това време? — прекъсна го Холанд.
— Кой се обажда?
— Тук полет 66.
— Извинявайте, капитане. Какво да правите ли? Продължавайте да кръжите и дръжте линията отворена, очакваме бърз отговор. Имате ли достатъчно гориво?
— Зависи. Ако летим високо, за още пет часа, а ако кръжим ниско, за три, но резервите няма да ни стигнат до Ню Йорк.
— Добре, стойте там засега.
— Сър, не знаем с какво е бил заразен починалият пътник. Меко казано, странно съвпадение. Човекът, който пренася на борда опасна зараза, умира от сърдечен удар. Изглежда доста съмнително. Явно болестта, с която може да сме заразени, сериозно е изплашила германците. Бих искал да знам защо. За каква болест всъщност става дума?
Вицепрезидентът въздъхна.
— Вече ви казах, капитане, просто изчакайте малко. Правим всичко възможно, за да получим отговор на тези въпроси. Ще ви уведомим своевременно.
Холанд приключи разговора и се обърна към Роб.
— Инструкциите, общо взето, са да продължаваме да чакаме. Щели да се обадят, като разберат нещо повече. — Разкопча предпазния колан и се изправи. — Поеми самолета. Ще се върна след малко.
Пребледнял, Роб стискаше зъби и дори не го попита къде отива. Изглеждаше на ръба на нервна криза. Холанд се упъти към тоалетната до пилотската кабина. Заключи вратата, застана пред огледалото и въздъхна примирено — насреща си видя един нещастен уморен мъж. Не се изненада, наистина си беше нещастен и уморен! Бръчките по лицето му се множаха застрашително, а и шестте месеца самота явно не му понасяха добре.
Странната ситуация, в която се намираха, започваше силно да го тревожи. Барб, разбира се, вече сигурно бе в паника, да не говорим за Бренда — нали героичните й усилия да спаси Хелмс я изложиха пряко на заразата. Толкова ли беше страшен тоя вирус, та всички на земята се отнасяха с тях като с презрени парии? Или просто стадо бъзливи бюрократи се престараваха от страх пред нещо непознато?
Грип било. Що за грип ще накара британското правителство да откаже да приеме човек с инфаркт? Що за грип ще наложи цял самолет с пътници да бъде поставен под карантина?
Та ние всички сме изложени на заразата! — трепна Холанд. Неизвестната болест го плашеше. Тревожеше го и фактът, че още не знаят къде ще се приземят и дали някой въобще ще успее да реши проблема.
Излезе от тоалетната и тръгна по стълбите към долния салон. Чувстваше се отвратително. Разговорът с управата в Далас никак не го успокои, дори подсили опасенията му, че ще оставят екипажа да се оправя сам със ситуацията.
Подобни разсъждения са безполезни, укори се Холанд. Самолетът и екипажът са на „Куантъм“, „Куантъм“ носи отговорността, а пък вицепрезидентът бе съсипал кариерата на не един пилот, дръзнал да действа без благословията му. Просто нямат друг избор, освен да чакат по-нататъшни инструкции.
Следван от любопитните погледи на десетки пътници, Холанд тръгна към задната част на самолета, където бяха пренесли тялото на Ърнест Хелмс. Бренда Хопкинс се приближи към него с изтощен вид. Прегърна я и я поведе към разделителната завеса между туристическата и бизнес класата. Тя най-сетне отприщи чувствата си, опря глава на рамото му и тихичко заплака. Той се опита да забрави, че може да е заразна. Нуждаеше се от подкрепата му.
— Направих всичко по силите ми — изхлипа тя.
— Знам — прекъсна я нежно Холанд. — Гордея се с теб. А човекът сигурно щеше да оцелее, ако ни бяха разрешили да кацнем в Лондон.
Старшата стюардеса Барб Ролинс внезапно изникна отнякъде и попита има ли нещо ново. Преместиха се в кухничката на първа класа, Холанд дръпна завесите и ги запозна с положението — как евентуално пренасят заразна болест на борда и как три държави не желаят да ги допуснат на своя земя, затова са принудени да кръжат във въздуха.
— Искаш да кажеш, че всички тук сме заразени с някакъв страшен вирус? — ококори очи Барб. Нюйоркският й акцент беше по-силен от всякога.
Холанд протегна ръка, за да я успокои.
— Сигурно просто става дума за предпазни мерки, а ония долу се престарават. Но докато не се изяснят работите, не мога да кажа на пътниците нещо, което самият аз не знам със сигурност.
— Но всички питат какво става — продължи настойчиво Барб. — Нали им съобщи по уредбата, че чакаме разрешение за кацане. Повечето хора знаят, че това не отнема чак толкова време и че Франкфурт не е на морето. Досещат се, че нещо не е наред. Разбраха, че човекът с инфаркта вече е починал. Много от тях знаят също, че се е качил болен на самолета.