Холанд потърка челото си и притвори очи.
— Барб, само да намекна какво е истинското положение, и половината ще изпоприпадат от страх.
— Искаш да ги лъжем ли? — попита тя.
Той й даде знак да замълчи и се огледа, за да се увери, че под завесите от двете страни на кухничката не се виждат нозе.
— Не, не искам да ги лъжем. Но как да им кажа, че в момента всъщност няма къде да кацнем, че компанията ни е съвсем объркана и не може да реши какво да правим, и че… че навярно са заразени с опасен грип, срещу който никой не е ваксиниран, толкова опасен, че вече две държави със сигурност ни отпратиха? Две държави отказаха да приемат самолет на гражданската авиация, изпаднал в беда, а третата се колебае.
— Все пак нещо трябва да им кажеш, и то съвсем скоро.
Завеската отдясно се дръпна и висок, изискан чернокож мъж със сребриста коса подаде глава.
— Капитане, извинете, че ви прекъсвам. Аз съм Лий Ланкастър. Искали сте да говорите с мен.
Барб и Бренда тихичко се измъкнаха, а Холанд покани посланика вътре и се ръкува с него.
— Да, сър.
— Рейчъл ми обясни положението. Има ли някаква промяна?
Облегнаха се на плота и Холанд описа суматохата в Тексас.
— Проблемът, сър, е, че не знаят към кого да се обърнат.
— Така ли? — Ланкастър го погледна право в очите. — Аз пък по една случайност знам.
— Надявах се точно това да чуя.
— Имате ли сателитен телефон в кабината си?
Холанд кимна.
— Да вървим тогава. В края на краищата съществуват и цивилизовани начини да се уреди подобен въпрос.
Амстердам
Директорът на летище Шипхол внимателно затвори телефона и сведе глава, за да скрие, че лицето му е побеляло като платно. Представяше си хората на борда на полет 66. Бизнесмени, деца, съпрузи, съпруги, любовници, светци и грешници — умален модел на човечеството, натъпкан в един алуминиев сандък.
Сандък, който никой не желае да приеме.
Срамота! Холандците са добри, състрадателни хора, а той е холандец. Как могат да откажат пристан на повече от двеста и петдесет души, нуждаещи се от лекарско наблюдение?
Началникът на амстердамското управление на полетите тихичко пристъпи към него.
— Какво е окончателното решение?
„Куантъм“-66 вече доста време кръжеше в зоната за изчакване на около деветдесет километра западно и всички служители на летището искаха да бъде приютен. Директорът поклати тъжно глава.
— Правителството отказва. Докато не разберем каква опасност крие заразата на борда, не можем да ги допуснем в страната.
— И какво ще правим?
— Пробвахме Белгия, Дания, Швеция… — Директорът отчаяно махна с ръка. — Пробвахме всички страни, членки на Европейския съюз. Те притискат немците за разяснения, а получават само тревожни сигнали. Никой не ще в страната му да пламне епидемия.
— Но ония хора все някъде трябва да отидат!
— Знам, Ханс. Боже мой, аз ли не знам? Но май няма да е на този континент. — Той погледна през прозореца. Слънцето отдавна бе залязло, на запад се виждаха само блещукащи светлинки и от време на време някой самолет, насочващ се към пистите. — Ще трябва американското правителство да им определи направление.
— Не можем ли поне да ги заредим с гориво?
Директорът отново поклати глава с неприязън.
— Правителствено решение. Заповедта е ясна и категорична: самолетът не бива да навлиза в холандското въздушно пространство. Така са се подплашили от тоя непознат вирус, че се страхуват да не би чрез изпускателните клапани заразата да проникне в атмосферата. Умът ми не го побира! Изпратили са ни дори няколко изтребителя да ни помагат, в случай че самолетът все пак реши да се върне тук! Страхотна проява на човешко състрадание, няма що!
Началникът на управлението взе да се чеше нервно по главата — типичен негов жест.
— Не се тревожи, Ханс — продължи директорът. — Аз ще им съобщя, нали това ми е работата.
— Изчислявах къде могат да отидат с остатъците от горивото, което имат. За Канада не съм убеден, но със сигурност ще стигнат до Исландия или Гренландия, най-близките летища на запад.