Взе един лист от бюрото и го подаде на Хейстингс.
— Значи Държавният департамент се занимава с въпроса? — Покри слушалката с ръка и се обърна към Хейстингс. — Марк, я вземи да седнеш, че ми лазиш по нервите!… Какви битки? — продължи по телефона. — Нали не става дума за война?
Изслуша отговора, записа нещо в бележника си и затвори.
— Чуй сега как стоят нещата: доколкото разбирам, Пентагонът се опитва да вкара боинга в някаква военна база северно от Лондон без разрешение от англичаните. В Държавния департамент твърдят, че не знаели нищо за тоя план, докато не им се обадил един наш посланик, който пътува в същия самолет. Помощник държавният секретар отчаяно върти телефони, за да се добере до президента и да го убеди да спре незаконните действия на военните, преди да почнат да се стрелят. Междувременно всички са се вторачили в нас и настояват час по-скоро да им съобщим доколко опасен е вирусът!
— Хубаво се наредихме! — възкликна Хейстингс.
— Не само хубаво, ами дори прекрасно. Тъй или иначе, искат отговор от нас, за да знаят много ли да се плашат или малко. Та питам те, Марк, можеш ли да ми кажеш до каква степен сме изплашени? — Рот се наведе над бюрото с престорено очакване.
— Ами… — започна Хейстингс.
— Изплашени сме до смърт, сър — прекъсна го дружелюбен глас зад него, — особено ако вирусът е от четвърта степен биологическа опасност.
Беше мъж на среден ръст, със смачкан костюм, разхлабена вратовръзка и разкопчана риза.
— Извинявайте, че нахълтвам по този начин, мистър Рот. Казаха ми, че бързате да се срещнете с мен и аз търчах по целия път дотук.
— Личи си. — Джонатан Рот огледа дрехите му с явно неодобрение. — Но все пак бихте ли се представили?
— О, извинете, сър. — Новодошлият подаде ръка. — Аз съм доктор Ръсти Сандърс, работя в приземния етаж.
Рот се ръкува неохотно, после представи Марк Хейстингс.
— Запознаха ли ви вече със случая? — попита учтиво Хейстингс.
Сандърс посочи с глава вратата.
— Мери Елън от вашия отдел ме уведоми по секретния телефон. — Взря се в скъпата ламперия на стените, окичени с дипломи и пана. — Доста внушителен кабинет, сър. За пръв път идвам тук.
— Не сме ви поканили да оценявате декора, докторе — отвърна сприхаво Рот. — Нуждаем се от незабавни компетентни отговори.
Сандърс продължи да оглежда обстановката.
— Ясно, сър. Значи германците ни разправят, че става въпрос за грип, но паническото им поведение подсказва нещо далеч по-лошо, може би дори патоген от четвърта степен. Ако действително има основание за подобни подозрения, и най-строгите предпазни мерки са напълно оправдани. Лично аз не бих допуснал самолета в Щатите.
— Сериозно ли говорите?
Сандърс подпря ръце на ръба на бюрото и се наведе към Рот.
— Да, но има още един съществен момент: ние не знаем какъв е този вирус и дали принадлежи към известните видове, или е някакъв нов, непознат щам. Необходима ми е пълна информация как се е развила болестта на лаборанта, какви симптоми е показал, дали се е възстановил и доколко. За да предвидим как хората с по-лабилно здраве ще понесат вируса, трябва да знаем специфичните му свойства, смъртоносен ли е и в каква степен, а също и начините за предаване на заразата. Вероятно и германците не са наясно по тия въпроси и затова се презастраховат. Доста хитро от тяхна страна. Ако не греша, досега ни е известно само, че болестта се е проявила за пръв път в някаква нова биологическа лаборатория и немците поддържат версията, че е просто по-тежък грип, макар че действат като при страшна епидемия.
Марк Хейстингс подаде на Сандърс листа, който получи от Рот, и се взря в лицето му, опитвайки се да отгатне как ще реагира.
Сандърс прочете написаното и тихичко подсвирна.
— Значи човекът от лабораторията, заразил професора, вече е мъртъв? И не е бил първата жертва?
Рот кимна и поясни:
— Току-що получихме известието от Бон. Уверяват ни, че и те едва сега са научили.
Сандърс подаде листа обратно.
— Значи до този момент имаме двама починали пациенти и само смътни догадки за скоростта, с която се развива така нареченият грип. Вирусът не е изолиран, липсва класификация, не са извършени изследвания с електронен микроскоп, с други думи, продължаваме да сме в пълно неведение. Симптомите на пътника, умрял в самолета, съвпадат със симптомите при сърдечен удар. Германците съобщават за инкубационен период от два дни — нещо почти невъзможно! Два дни са съвсем недостатъчни, за да се настани вирусът в клетките и да се възпроизведе! Ако са верни твърденията на немците, ще трябва да се коригират всички учебници по медицина. И така, докато не разберем с какъв микроорганизъм си имаме работа и дали той е убил пътника в самолета, няма да знаем и какво може да причини, тоест няма да познаваме симптомите. — Сандърс скръсти ръце, тръгна към стената и взе да съзерцава една картина на Дивия запад.