В залата настъпи гробна тишина.
На борда на Полет 66
Барб затвори вратата на пилотската кабина и постоя малко в преддверието, за да се овладее. През целия си двайсет и три годишен стаж като стюардеса не бе попадала в истинска кризисна ситуация. „Е, разбира се, случва се понякога и да се паникьосам — подмяташе на шега пред приятелите си извън бранша. — Например, когато по време на сутрешен полет вземе, че свърши кафето, а самолетът е тъпкан с важни клечки!“
От старшата стюардеса се очакваше да е като майка закрилница за останалия екипаж, а в момента тя се чувстваше по-безпомощна и от уплашено дете. Неизвестният хищник, който ги дебнеше, бе твърде хитър и коварен, за да водиш открита борба с него. Смразяваше я мисълта, че може би вече върлува в кръвта й.
Все пак събра сили да се усмихне на пътниците, когато тръгна по пътеката между седалките.
Я се успокой, рече си, в най-лошия случай става дума за обикновен грип! Но страхът продължи да стяга стомаха й. Ако беше просто грипен вирус, щяха ли официалните власти да реагират така остро? От какво всъщност беше болен починалият пътник? Колко време им оставаше, преди болестта да порази и самите тях?
Джеймс Холанд изпълни блестящо ролята си — със спокоен и уверен глас съобщи по уредбата, че ще спрат в Исландия да заредят с гориво и после ще продължат за САЩ, където ще бъдат поставени под карантина. Отново подчерта, че според него паническата реакция на чуждите правителства е най-малкото прибързана, ала не успя да разсее тревогата и страха, обхванали всички пътници. Ако трябваше да чакат още четири дни, нямаше да могат да посрещнат Коледа у дома, но те вече не се вълнуваха толкова за празниците, а обстрелваха Барб с въпроси за характера на болестта, която ги съпътстваше от Франкфурт насам.
Когато излетяха от Франкфурт, настроението беше приповдигнато, а самолетът така отрупан с подаръци и играчки, че приличаше на огромна коледна шейна. Барб дори се пошегува с Холанд, задето не се е сетил да се маскира в червен костюм и да си лепне бяла брада. Повечето пътници — туристи, студенти, войници, военни със семействата си — се прибираха вкъщи за празника. Онези, които бяха тръгнали по работа, и самотниците, за които коледният сезон явно нямаше значение, се брояха на пръсти.
Барб мина бавно през туристическата класа и се постара да срещне погледа на колкото може повече пътници — обичаше хората, макар че нюйоркските й навици понякога й пречеха да го покаже. Усмихваше се и се опитваше да не изневери на обичайната си любезност, защото от все сърце й се искаше кризата да премине и всичко да завърши спокойно, като при най-нормален полет.
Докато вървеше по пътеката и разглеждаше пътниците, наум правеше характеристика на всеки един от тях, сякаш четеше пасажи от готови записки.
Ето го младежа с гипсиран крак, дето му помогнах да се качи. Много мило и възпитано момче. Патериците му са в багажното на първа класа. Паднал на ски. Къде каза? А, да, в Швейцария. И хубавец, и смелчага, сигурно го боли, но не го показва. Харесал си е онази красива млада германка и тайничко от родителите си я съзерцава. Хормони в атака! Не ще да е на повече от деветнайсет години — опасна възраст. Ето, пак я поглежда скришом. Не забелязва, че го наблюдавам. А, видя ме. Как се изчерви само! Ама и тя го поглежда! Работата става интересна.
Хормони… Да, ето и онази двойка там, дето само се милват и галят. Охо, тя се гушка в него, а той придърпва одеялото. Старият номер с одеялото! Тя ми се усмихва невинно, сякаш няма начин да се досетя къде са им ръцете!
Барб се засмя. И тя самата не един път бе правила това, което правеха двамата. Номерът е да гледаш невъзмутимо и да не се издаваш, че ти е кеф…
По-назад седяха дебел господин и възрастна дама — вероятно майка и син, макар че подобни предположения често се оказваха неверни. Мъжът наблюдаваше друга двойка от отсрещната страна. Барб обърна глава натам.
Млада жена хапеше нервно юмрука си, хлипаше неудържимо и притискаше телефонна слушалка до гърдите си, докато съпругът й се опитваше да я успокои.
— Извинете — наведе се над него Барб, — мога ли да ви помогна с нещо?
Кийт Ериксън я погледна отчаяно и разпери ръце.
— Не знам как да я утеша. Когато командирът съобщи, че може да закъснеем с няколко дни и да пропуснем Коледа, тя така се разстрои, че е далеч от децата…
Лиза Ериксън извади юмрука от устата си и проплака с тънко, едва доловимо гласче: