— Да, сър, но излиза, че инфарктът може да е предизвикан от вируса. Още не знаем как точно действа този вирус, дали разгражда органите по някакъв кошмарен начин, дали поразява сърдечносъдовата и дихателната система или нещо друго, но едно е ясно — краят е винаги фатален.
— Баварските изследователи загубили разсъдък, преди да умрат, така ли? Професорът също ли е полудял накрая?
— За него не знам. Психическото разстройство не е задължителна характеристика на болестта. При някои може да се прояви, при други — не. А реакцията на баварския лекар може да е предизвикана от панически страх от самата болест.
— Джон, връзката, която правиш между двата случая, не ми се вижда съвсем убедителна. Според мен още има надежда. Все пак не сме сигурни, че Хелмс е бил заразен. Току-виж, някой от самолета оцелее! Току-виж, всичките оцелеят!
— Дори да е така, те ще останат завинаги носители на заразата и няма да могат да се приберат вкъщи. Вземете за пример СПИН — пипнеш ли го веднъж, не можеш да се отървеш от него. Сър, за жалост инстинктът ми подсказва, че няма основание за надежда, и ако предчувствието ми излезе вярно, трябва отсега да изберем подходящо място, където да пратим самолета за последно.
— За да умилостивим медиите ли? — попита президентът с жлъчна усмивка. Вече си представяше истеричните заглавия и злепоставящите статии: „Стотици умират в агония, а президентът извлича политически дивиденти“.
— Не, не става дума за това! — размаха ръце Рот. — Имах предвид, че се налага да предотвратим по-нататъшното разпространение на заразата. Самолетът трябва да бъде изгорен заедно с труповете вътре. Може би ще е най-добре да го изпратим в някоя отдалечена пустинна местност и да го взривим с малка ядрена бойна глава, за да сме сигурни, че и последният микроорганизъм е унищожен. Повярвайте ми, господин президент, ако изтървем вируса, той ще затрие поне половината човечество! Не преувеличавам, сър, този вирус е биологическият еквивалент на термоядрената война. Няма лечение за него и убива за три дни. Представете си последствията!
Президентът дълго се взира в заместник-директора на ЦРУ — толкова дълго, че Рот се изплаши да не е изпаднал в транс.
— Ядрена… — започна президентът. После се обърна към географската карта, преглътна и продължи с отмерен, нетърпящ възражение тон: — Джон, идеята ти за пустиня е добра. Да приземим боинга в някоя пустиня отвъд океана и да изпратим медикаменти, палатки и всичко необходимо, за да слязат хората от самолета и да дочакат края си малко по-достойно, без да представляват заплаха за другите. Започни да търсиш място веднага. Обади се на Държавния департамент и на отбраната. Ако трябва, ще изкараш министрите от леглата им. Използвай телефона тук за връзка с твоите хора в Лангли. Искам да ми докладваш най-късно до един час. Аз пък ще говоря с посланика на Исландия, за да спечелим малко време.
Президентът се запъти с бърза крачка към асансьора, но след броени секунди се върна и задъхан се облегна на вратата.
— Джон, постарай се да намериш най-хуманния начин да облекчим участта на тези обречени хора.
ЦРУ, Лангли, Вирджиния — 18:45 ч (2345 Z)
Марк Хейстингс влезе в заседателната зала и се изненада, че д-р Ръсти Сандърс още работи на компютъра. Застана зад него и надникна през рамото му. На екрана се нижеше дълъг списък на заразни вируси с подробни описания на симптомите им.
— Мислех, че вече сте си отишли — каза Хейстингс.
— Какво? — стресна се Сандърс. — А, вие ли сте, Марк? — Посочи с ръка екрана. — Става все по-интересно и все по-безнадеждно. Опитвам се да открия вирусен патоген като тоя, дето ни го описа руснакът и дето мистър Рот е толкова убеден, че върлува в самолета. Няма обаче никакъв аналог.
Хейстингс придърпа един стол и седна до него.
— Вижте ей този например. — Сандърс залепи пръст на екрана. — Висока температура, делириум, усложнения на дихателната система, химически дисбаланс на организма… но не и сърдечни увреждания.
Хейстингс огледа младия доктор. На коленете му бе отворен бележник, а край компютъра изстиваше пълна чаша кафе. Разхлабената усукана вратовръзка липсваше и така май беше по-добре. Доста разхвърлян човек, помисли си, но приятен… и най-важното, умен. Разбира си от професията и си я обича.
— Какво сте се задълбали толкова? — попита го. — Та ние дори не знаем с кой точно от руските вируси си имаме работа.