Няколко секунди Холанд я гледа мълчаливо, после, кой знае защо, се смути и извърна глава. Навън снегът се сипеше обилно, а вятърът беше позатихнал, макар че все още продължаваше да разклаща самолета.
— Много съм ви благодарен за помощта — и на вас, и на посланика — каза той най-сетне.
— Няма защо — усмихна се Рейчъл. — Радвам се, че сме тук.
Холанд я погледна леко озадачен.
— Нямам предвид, че се радвам, задето попаднахме в тази… ситуация, но… — Тя се изчерви.
— Разбирам — кимна Холанд.
— Искам да кажа, че ако някой все пак трябваше да бъде тук, то… мисля, че аз…
— Радвате се, че тъкмо вие сте този някой, така ли?
Холанд се наслаждаваше на очарователната й усмивка. Беше истинско удоволствие да разговаряш с нея.
— Глупаво се изразих, нали? — каза тя. — Просто се радвам, че успяхме с нещо да помогнем, защото проблемът засяга всички ни еднакво.
Отново млъкнаха, заслушани във воя на вятъра и бръмченето на електрониката в кабината.
— Искам да ви попитам нещо — обади се Холанд и направи знак с ръка по посока на първа класа. — Познавате ли пастор Уилсън, Гарсън Уилсън?
— Официалният говорител на Господ ли? — засмя се тя. — Да, от известно време го наблюдавам. Не спира да нервничи, че трябвало незабавно да напусне самолета, а нещастното му секретарче само се черви и се чуди как да му запуши устата. Забелязах и някои други интересни пътници.
— Така ли? Кои са те?
— При нас има една много мила двойка младоженци — Бети и Бил Палмърс. И двамата са прехвърлили осемдесетте, но са облечени по последна мода. Прекарали медения си месец в Европа. Непрекъснато разправят за пътешествието си, огромно удоволствие е да ги слушаш. Толкова са нежни един към друг, през цялото време си държат ръцете.
Рейчъл се умълча. Холанд се бе загледал във вратата и сякаш вече не я слушаше внимателно.
— Прощавайте — каза той и й се усмихна гузно. — Държа се невъзпитано, като пълен егоист. Трябва да сляза долу и да поговоря с пътниците. Редно е да видят с очите си човека, когото досега слушаха по уредбата.
— Вие да сте егоист? — възкликна тя с изненада. — Шегувате се!
Холанд се изправи и галантно й подаде ръка.
— Да, оказва се, че съм егоист. Ето, сега например би ми било много по-приятно да седя тук и да си приказвам с вас, вместо да се занимавам с тая бъркотия.
— Благодаря ви! — Рейчъл се опита да запази самообладание и да приеме комплимента със спокойна усмивка, но усещаше, че се изчервява и скоро ще пламне цялата. Изпитваше истинска радост от думите му, колкото и абсурдно да изглеждаше това чувство в нелепата ситуация, в която се намираха.
Холанд понечи да тръгне, но тя задържа ръката му.
— Джеймс… Цялата истина ли ни казахте? Сигурен ли сте, че няма опасност всички да се разболеем?
Той извърна глава и тя усети, че стомахът й се свива.
— Казах каквото мисля, Рейчъл. — Очите му отново срещнаха нейните. — Не смятам, че ще се разболеем. Според мен пощурелите бюрократи представляват по-голяма опасност за нас от някакъв си недоказан вирус.
Холанд пусна ръката й с явна неохота. Лицето му отново бе угрижено — такова, каквото тя го видя за пръв път на летището във Франкфурт.
— Стига на мен самия да са ми казали цялата истина, разбира се…
13
Белият дом — Вашингтон
Петък, 22 декември, 21:00 ч (0200 Z)
Джонатан Рот изхвърча от портала на Белия дом и скочи в черния си мерцедес. Студът бе прогонил хората от улицата и в девет часа вечерта столицата беше вече пуста.
Подкара колата по Пенсилвания авеню в посока Джорджтаун. Мислите му се въртяха около онова място в Сахара, което щеше да приюти завинаги пътниците и екипажа на Полет 66. Каква ужасна трагедия: двеста петдесет и седем мъже, жени и деца, обречени да умрат в мъки!
Президентът веднага одобри предложението му за Мавритания. Изоставената писта хем беше най-близо до Атлантическия океан, хем в радиус от петстотин километра нямаше гранична стража. Руснаците я бяха построили преди разпадането на Съюза, за да извършват тайни полети.
Рот си представи как хората от самолета умират един по един в пустинята и за своя изненада се разстрои. Смяташе, че вече е достатъчно обръгнал и не се поддава на подобни чувства. Познаваше отблизо и човешкото страдание, и смъртта. Та нали по негова вина бяха ликвидирани няколко души при тайни операции? Беше и първият човек от ЦРУ, който видя кошмара след масовото самоубийство в Джоунстаун. Споменът за уродливите подпухнали тела и непоносимата воня не му даваше мира и днес.