— Госпожо, приличам ли ви на човек, изпаднал в паника? — попита Холанд. — Та нали, ако предположенията ви са верни, аз също съм обречен, а пък не горя от желание да… да посрещна…
— Смъртта — довърши тя. — Смъртта е думата, която ви е страх да произнесете, капитане. Независимо от възрастта си и аз още не съм готова да я посрещна. Наистина не приличате на човек, изпаднал в паника, но аз все пак не ви вярвам. Знаете ли защо?
— Не, госпожо — въздъхна Холанд. — Защо?
— Защото оставихте тъй наречените „власти“ да се разпореждат с нас както си искат.
— Госпожо, самолетът не е моя лична собственост. Аз съм просто служител на една голяма компания, а всички ние пък сме граждани на една огромна страна, която си има своите правила и закони.
— И безмилостни чиновници, които пет пари не дават за нас. За тях ние сме един досаден проблем и нищо повече. Вие не мислите за себе си, капитане, ето защо ви нямам доверие.
Тя се обърна и тръгна по пътеката, без да дочака отговора му.
В самолета имаше повече деца, отколкото Холанд очакваше. Вдясно седеше семейство с три малчугана, най-големия на седем-осем годинки. Зад тях млада майка кърмеше бебе под любещия поглед на съпруга си, който имаше вид на юноша, макар че сигурно беше прехвърлил двайсетте. Още по-назад се бе настанила група младежи, вероятно гимназисти от горните класове или студенти, облечени в тениски и пуловери с една и съща емблема, а някои нахлупили и бейзболни шапки. Явно бяха на организирано пътешествие. Холанд си представи разтревожените им родители, които не смеят да се откъснат от телевизорите в очакване на вест за синовете и дъщерите си, и сърцето му затуптя по-силно. Гледаше неспокойните лица на пътниците и се опитваше да им се усмихва. Чувстваше се като смотан дилетант, принуден да играе ролята на мъдър пълководец. В края на краищата той беше пилот и занаятът му бе да се справя със самолети, а не с хора.
Възрастен мъж, прегърбен от тежестта на годините, но с ясен и интелигентен поглед, пристъпи към него.
— Капитане, аз съм Хоумър Кнутсен, бивш пилот от „Пан Ам“. Имам трийсет и четири години стаж, бил съм командир и на „Боинг 747“.
Холанд се здрависа и усети старческия тремор в учудващо едрата му длан.
— Много добре направихте, че слязохте при нас — продължи Кнутсен. — Исках само да ви кажа да не се отчайвате. И аз съм попадал в наглед безизходни ситуации, но в крайна сметка нещата някак се оправят.
— Благодаря ви — отвърна искрено Холанд и продължи по пътеката.
Думите на старицата не излизаха от главата му: „Вие не мислите за себе си!“.
Въпросите и оплакванията отново заваляха от всички страни.
— Капитане, аз трябва на всяка цена да се прибера вкъщи преди Коледа!
— Капитане, вашата стюардеса беше безкрайно груба с мен, когато я попитах за вируса, но аз съм микробиолог и мога да помогна да се изяснят нещата.
— Капитане, умираме от глад, а стюардесите отказват да ни сервират!
— Капитане, известно ли ви е каква смрад е в тоалетните?!
— Капитане, лекарството на мъжа ми е в чантата, която дадохме на багаж. След няколко часа той ще има нужда от него. Какво ще правим?
Холанд повери жената с лекарството на една от стюардесите и отиде в кухничката при Барб.
— Готови сме със закуската — съобщи тя. — Смятах да почакаме поне докъм шест часа, но ако искаш, можем да я сервираме сега. Или пък да им дадем соленки, фъстъци и напитки и да загасим осветлението с надеждата, че ще заспят.
— По-добре задръж закуската и им дай другите неща. Аз с какво да помогна?
— Затопли още малко салона, за да заспят по-лесно.
— Добре.
— А кога ще изнесем трупа на професора? — попита неочаквано Барб.
Холанд сви рамене.
— Не знам, чакаме нареждане. Защо се интересуваш?
— В туристическата класа има едно момче с гипсиран крак, който вече взе да се подува. Швейцарският лекар каза, че трябва да се постави на високо. Мислехме да настаним момчето в едно от леглата горе, ама… Не искам да го местим преди… нали разбираш, професор Хелмс…
— Дръпнете завесата, така че тялото да не се вижда, и го положете в някой от големите чували за смет. Неудобно ми е да говоря по този въпрос, но най-добре Бренда и докторът да свършат тази работа, понеже и без това са били в допир с него. Другите легла би трябвало да са безопасни.