— Спрете, или ще стреляме! Останете на място — и вие, госпожо, и господинът до стълбата! Още една крачка, и ще сме принудени да стреляме на месо!
Повтори и потрети предупреждението, но Лиза продължи да пристъпя към въжето като сомнамбул. Холанд размаха ръце и отново се развика, че жената е болна, луда, разстроена… Още два автомата отдясно се прицелиха в нея. Той се отмести встрани и дулата отляво проследиха движението му. Пръстите на стрелците заиграха върху спусъците.
— Лиза, моля те, спри! — изкрещя той с все сила. — Децата ти са при нас в самолета!
Тя продължаваше да върви бавно и невъзмутимо. Вече беше на два-три метра от въжето. Всеки един от охраната можеше да я хване и да я задържи, но никой не посмя. Холанд знаеше, че няма да рискуват. Бяха им казали, че пътниците на боинга пренасят зараза — докоснеш ли ги, умираш!
Гласът от мегафона ревеше вече неистово. Нова пукотевица раздра въздуха. Един куршум изсвистя над главата й.
Сякаш нищо не бе в състояние да я спре. Застанал на горното стъпало на стълбата, Кийт отчаяно я умоляваше да се върне.
Командирът на отряда свали мегафона и издаде някаква заповед. Един от автоматите се прицели в краката й.
— Не! — изкряска Холанд. — Не стреляйте! Тя е луда!
На метър от въжето Лиза внезапно спря, обърна се с гръб към охраната и погледна вяло към самолета. Трепереше от студ в тънката си рокля. Вятърът шибаше лицето й и развяваше косите й назад.
Трите автомата отдясно се снижиха и насочиха цеви в земята.
Холанд я подканваше нежно с ръка, без да е сигурен, че тя го вижда.
Кийт Ериксън заслиза по стълбата.
— Лиза, миличка! Моля те! — извика той през сълзи. — Обичам те! Върни се при мен и при децата! Моля те, Лиза!
Тя го гледаше втренчено. Той стъпи на земята и понечи да се затича към нея, но Холанд го сграбчи за раменете. Още няколко куршума изсвистяха до тях.
— Това е жена ми! Не стреляйте! — изпищя Ериксън.
Лиза се сепна, обгърна с длани главата си, после бавно разпери ръце встрани и застина в тази поза. Полицаите отново се прицелиха в нея. В същия миг тя се завъртя и се втурна напред с истеричен писък.
Полицаите се стъписаха. Една и съща мисъл минаваше през ума на всички: жената идва от самолета и носи сигурна смърт. Имаха заповед — прекоси ли някой въжето, да го застрелят.
Кийт Ериксън се опита да се отскубне и отново да хукне подир Лиза, но Холанд го повали на земята. Изстрелите отекнаха в ушите им почти в същия миг.
Простреляното тяло на Лиза Ериксън се свлече на бетонената настилка, плъзна се по леда и спря във въжето. Наоколо постепенно се разля алена локва. Ужасени от гледката, стрелците се вцепениха, после един от тях пристъпи към мястото, клекна и побутна безжизнената купчинка с автомата си.
Човекът с мегафона заповяда на Холанд и Кийт веднага да се приберат в самолета.
— Боже мой, божичко! — хлипаше Кийт, обезумял от ужас. Вперил поглед в трупа на Лиза, той взе да се боричка с Холанд.
— Недей, и теб ще застрелят! Помисли за децата си! Децата ти имат нужда от теб, чуваш ли?
Повлече го нагоре по стълбата, предаде го на грижите на Барб и започна да обяснява какво се е случило.
— Знам — прекъсна го Барб. — Всички знаят.
— Заведи го на втория етаж — каза тихо Холанд.
— По дяволите, къде ви е командирът?! — стресна ги непознат глас.
Един от полицаите се бе изкачил до най-горното стъпало. Думите му, макар и заглушени от защитния шлем, се чуваха ясно и отчетливо.
Холанд подаде глава през отворената врата.
— Мръсни копелета! — изрева той на сантиметър от маскираното лице. — Тази клета женица ли ви уплаши? На терорист ли ви приличаше? Защо я убихте? Оставихте децата й сираци!
— Вижте какво, капитане, много добре знаехте, че никой не може да излиза. — Полицаят като че ли бе разстроен. — Заповядали са ни да стреляме по всеки, който се опита да пресече линията. Дадохме и на двама ви достатъчно възможност да се приберете! Ако бях изпълнил стриктно заповедта, трябваше да разстрелям и вас!
Холанд поклати отчаяно глава.
— Не видяхте ли, че тя е психично болна?
— Трябваше да я спрем, сър. Имахме изрична заповед. Не можехме да я оставим да избяга. Предупредихме я, а и вас също!
Холанд го погледна тъжно. Нямаше смисъл да спори.
— А какво ще стане с тялото й?