— Къде ходиш до това време бре! Какво ти бях поръчала, а? Седем месеца да тичам като луда и да се моля да те назначат при лимонаджиите, та дано почнеш да пукаш сода и лимонада и да не ходиш по кръчмите, а ти пак ли почна бре, хубостнико?
— Ама аз таквоз… сметките, баланса привършвах, знаеш… в канцеларията бях…
— Хубави баланси, много хубави, виждам аз как си балансирал. Че кой мъж като тебе кисне из механите до четири часа бре, пияницо! Кажи де! И коя жена като кукувица сама чака до съмнало, а?
— Грешка бе, жена, грешка има. Часовникът в канцеларията нямаше дванайсет още. Преди малко го гледах.
— Гледал си го, кой знае какво си гледал. Чунким си виждаш носа, че часовник ще видиш. Лъжеш! Лъжеш! Умори ме ти мене, изяде ме! Боже, Боже, защо ме не прибереш!
И като отстъпи стратегически назад, жена му изблещи очи и се тръшна на един стол и застана в традиционния си припадък. Столът обаче не издържа, счупи се и тя се строполи на земята, като бухна главата си в ръба на масата. Голямата газена лампа се килна встрани, падна строшена на земята и газта се запали. Пламъкът заръфа покривката на масата и полази по тънките пердета на прозореца.
— Пожар, пожар! — записка жена му, забравила припадъка.
Минко грабна каната и се хукна към чешмата на двора, ревейки с цяло гърло:
— Пожар, пожар!
Високата кула на кметството обаче стърчеше безмълвна в нощта. Не се чу ни отмерен удар ни часовник, ни тревожен сигнал. Коджа Иван беше заспал отново дълбоко и сънуваше задушени костенурки.