Озадачени от наплива на заболявания, лекарите оперирали безкрай, проклинали скучната рутина на «простите случаи» и не подозирали, че ги залива първата вълна на бедствието. А когато след общото отслабване на хората все по-често започнали да се срещат болести на увредената наследственост, само малцина най-добри умове можали да доловят в това Стрелата на Ариман. Най-голямото благо — намаляването на детската смъртност — се превърнало в бедствие, защото подарило на обществото безброй психически непълноценни, пълни кретени или физически дефектни по рождение хора. Тревожна изненада станало зачестяването на случаите, когато се раждали по две и по три деца едновременно, защото те, общо взето, понижавали равнището на здравето и психиката. Борбата с новото бедствие се оказала изключително трудна. То можело да се преодолее единствено при наличността на извънредно висока морална отговорност на всички хора и на проникване на науката чак до дълбините на молекулярните генетични апарати.
Евиза изброи още няколко коварни клопки, сложени от природата по прогресивния път на човечеството. Този път се заключавал във връщане към първоначалното здраве, но без предишната зависимост от безмилостната природа. Работата била да се излезе от нейните хекатомби, посредством които тя осъществява подобряването и усъвършенствуването на животинските видове, безмилостно отмъщавайки за несръчните опити на човека да се избави от нейната власт.
— И ние го постигнахме! — възкликна Евиза. — Всички ние сме здрави, силни и издръжливи по рождение. Само защото разбрахме, че нашето чудесно човешко тяло заслужава нещо по-добро от седенето по креслата и натискането на бутони. Нашите ръце — най-добрите инструменти, създадени от природата или от човека — искат изкусна работа, за да получат истинско удовлетворение. Дори нещо повече: за живота на ума си ние се борим не по-малко, отколкото за живота на тялото. Вие можете да научите какви са усилията, които ние трябваше да положим крачка по крачка в неравната борба. Неравна затова, защото дълбочината и всеобхватната мощ на природата до ден-днешен не са изчерпани и до ден-днешен човечеството неотклонно води сражение за своето умствено и физическо здраве и е готово да посрещне всяка атака на природните стихийни сили!
Краят на речта на Евиза предизвика нова вълна от одобрителен шум. Строгата, дори вдъхновена сериозност я напусна и тя се превърна в жизнерадостна, дори донякъде кокетна жена, която направи пред залата свободния поклон на една танцьорка. Метаморфозата засили възторжения рев сред медицинската младеж. На тормансианите изобщо им харесваше веселата сериозност на земляните, които никога не се шегуваха с големите чувства, не се подиграваха на никого и не се опитваха да си правят смешки за чужда сметка…
Евиза се върна на старото си място и продължи да наблюдава докладчиците. Те говореха разумни неща на равнището на науката на Торманс, съобщаваха за нови открития, но интересните идеи потъваха в изобилието от ненужни фрази. Мисълта се мяташе като хванато в капан животинче между словесните натрупвания на констатациите, отстъпленията, реминисценциите, просто — схоластиката на доказателствата.
Учените на Торманс много се занимаваха с отричане, унищожавайки словесно онова, което уж не може да съществува и не може да бъде изучавано. За известни явления на природата те твърдяха, че не съществували, защото не разбираха сложността на света. Това негативно течение в науката се ползуваше с най-голям успех сред повече жители на Ян-Ях, защото издигаше техния нищожен опит и ограничения им ум до равнището на «последна дума» на науката.
Мина доста време, а Евиза не можа да извлече почти нищо, заслужаващо внимание, с изключение на психологическите наблюдения. Навика да се говори на всяка цена тя си обясни с желанието за изтъкване на собствената личност пред другите. Освен това, изригвайки потоци от думи, човекът получаваше психологическо разтоварване, което беше необходимо в този свят на постоянна угнетеност и раздразнение. За нея ставаше все по-изморително да улавя мислите в километричните речи. Обявената почивка я зарадва. Евиза стана и се накани да намери уединено място, за да походи там и да си почине, но къде ти! — тя се оказа заобиколена от шумна тълпа възбудени тормансиани и тормансианки от всички възрасти, от младите практиканти до белокосите началници на болници и професори от медицинските институти.
Евиза намери с поглед своя главен лекар. Той се приближи към нея, разблъсквайки безцеремонно хората.
— Да ви заведа ли в стола да се подкрепите? Направете път, колеги «джи», гостенката ни е гладна и изморена!
На Евиза не и́ се ядеше, особено в непознат стол. Тя губеше апетит от необяснимата омраза на жените, които раздаваха храната. В живота на Торманс всяка зависимост от някого се оказваше унизителна. Оня, когото молеха, се подиграваше и си придаваше важност, преди да изпълни прякото си задължение. За «кжи» бяха характерни отвращението или в най-добрия случай пълната незаинтересованост към работата им. «Джи» трепереха пред тях, докато чакаха и най-дребната услуга. В заводите и фабриките, където командуваха лилавите «змиеносци», положението беше друго. И най-малката съпротива се наказваше незабавно, най-често с изпращане в Двореца на нежната смърт. За сметка на това, когато не бяха наблюдавани от зорките очи на сановниците и стражите, «кжи» се подиграваха с «джи» колкото си искат. И те безропотно търпяха, защото знаеха, че всеки момент по решение на Съвета на Четиримата «кжи» могат да се превърнат в техни палачи. На Торманс всички се страхуваха най-много от машините. Масовото прилагане на механизми в ръцете на невъзпитани и озлобели хора създаваше повишена опасност. Транспортните катастрофи бяха станали ежедневно явление на Ян-Ях, за нормални се смятаха и дивашките разпри с дългожители.