Стъмни се. По оскъдно осветените улици на столицата се мяркаха редки минувачи, които ту се появяваха в светлината на фенерите, ту се загубваха в мрака. От ниската луна с нейната слаба сива светлина падаха едва забележими призрачни сенки. Чеди като че ли беше единствената жена по опустелите улици на този район. Като всеки друг човек от Земята тя не се страхуваше. Едно време основа на безстрашието най-често е била безчувствената нервна система и самоувереността, дължаща се на невежеството. Комунистическото общество беше породило друго, по-високо стъпало на безстрашието: самоконтрол при пълно знание и изключителна предпазливост в действията.
Чеди не бързаше да се прибере в килерчето си и си спомняше сребърните лунни нощи на Земята, когато хората като че ли се разтапят в нощната природа, уединявайки се за мечти, за любов или срещайки се с приятели за съвместни разходки. Тук с настъпването на тъмнината всички се втурваха към домовете си, под закрилата на стените, озъртайки се уплашено. Безпомощността на тормансианите пред Стрелата на Ариман беше отишла много далеч и се бе превърнала в същинска трагедия.
Чеди вървя близо час, докато стигна добре осветената централна част на град Средище на Мъдростта. Вечерните развлечения привличаха тук много хора, предимно «кжи», които за по-сигурно идваха на компании от по няколко души. «Джи» избягваха да се появяват на посещаваните от «кжи» места.
Чеди също се стараеше да избягва компанията на «кжи», а да не прибягва до измерителното психологическо въздействие и най-вече, за да не използува картата-закрилница на властелините. И този път, когато видя приближаващата се насреща и́ група мъже, които ревяха ритмична песен под съпровода на звукопредавател, Чеди премина на противоположната страна на улицата и се спря пред една каменна порта. Нагоре-надолу покрай нея сновяха хора, чуваха се възклицания и гръмогласен смях, толкова характерен за обитателите на Ян-Ях. Приближиха се двама младежи и се опитаха да я заговорят. Ярка червенолилава светлина обливаше широкото стълбище, спускайки се като полегата каскада от фронтона на Двореца на вечерните удоволствия, който беше заграден с двойна редица от квадратни, синьо-златни колони. Внезапно младоците изчезнаха, сякаш ги отнесе вятърът, пред нея се изпречиха трима «кжи» — «образци». Те се приближиха, вглеждайки се в Чеди и говорейки си нещо. Изведнъж нечия груба ръка сграбчи Чеди отзад и я принуди да се обърне. Остро чувство за опасност и́ подсказа да се отмести. Страшният удар, нанесен с нещо тежко, метално, засегна главата и́, раздра кожата на тила, разкъса мускула и надроби дясната раменна става заедно с ключицата и част от плешката. Докато падаше, Чеди инстинктивно се обърна на лявата си страна. Тежкият шок стисна гърлото и сърцето, замъгли очите и́ и тя започна да губи съзнание. Тласъкът от падането я прониза с хиляди нажежени ножове в рамото, ръката и шията. С усилие на волята Чеди надигна глава и се помръдна, опитвайки се да се изправи на колене. Пред нея като отдалеч се появи познато лице. Шотшек я гледаше с уплаха, злоба и тържество.
— Вие? — с безкрайно учудване прошепна Чеди. — Защо?
Въпреки цялата си тъпота тормансианинът не прочете върху прекрасното лице на своята жертва нито страх, нито гняв. Само учудване и съжаление, да, именно съжаление, отнасящо се до него! Изключителната психологическа сила на момичето събуди нещо в примитивната му душа.
— Защо спря? Удари я още веднъж! — извика един от приятелите му.
— Махайте се! — Вбесеният Шотшек замахна към него. Всички побягнаха. Още преди това бяха се пръснали неволните свидетели на саморазправата и осветеното стълбище опустя.
Чеди бавно клюмна на една страна и се просна на камъните в краката на Шотшек. В безпомощната сломеност на момичето от Земята в небитието отиваше толкова много чиста и безкрайно далечна красота, че Шотшек изведнъж почувствува непоносима скръб и разкаяние, сякаш бяха го разкъсали на две. «Кжи» не умееха да се справят с толкова необикновени преживявания. Шотшек можа да ги преодолее само по един начин. Той изскърца със зъби, измъкна дълга тристенна игла и я заби със замах в гърдите си; когато острието стигна до сърцето му, той рухна и се изтърколи на няколко крачки от Чеди. Чеди не видя нищо — нито самоубийството на Шотшек, нито как двамата «лилави» дотичаха, обърнаха я с лицето нагоре, претърсиха я и когато намериха картата, извикаха ужасени един човек с «око».
— В Централната болница, бързо! — нареди той
Глава единадесета
Маските в подземието
Фай Родис не можа да се види с властелина преди неочакваното си преселване в Хранилището на историята. Той избягна прощалната аудиенция. Високият слаб «змиеносец», който служеше за посредник между председателя на Съвета на Четиримата и Родис, и́ съобщи, че Великият е извънредно зает с държавни работи. Съвпадението на заетостта с приключенията от предната седмица щеше да развесели Родис, ако не беше тревогата и́ за нейните приятели, които бяха в града. Преди да напусне двореца на Цоам, тя все пак успя да монтира микропредавател на координатите.
Новото жилище на Фай Родис въпреки мрачността на архитектурата и запустялостта си и́ се стори по-уютно от двореца в Градините на Цоам. То не оправдаваше гръмкото си наименование Хранилище на историята, понеже беше най-обикновен стар храм, построен някога в чест на Всемогъщото време. Не на божеството, а по-скоро на символа, на който в древността се кланяли нерелигиозните тормансиани. Храмът на времето бе образуван от шест дълги сгради от големи сини тухли. Те бяха наредени успоредно и излизаха в една открита галерия, която минаваше на два метра от земята и бе обградена с ниска балюстрада от преплетени змии. Фронтоните на всяка от шестте сгради крепяха вити колони от груб чугун. Запустялата градина с ниски бодливи дървета и храсти беше избуяла между храма и високата червена стена, по гребена на която от време на време минаваха «лилави» стражи с фунии на гърдите. Напечената през деня пръст нощем излъчваше миришеща на прах топлина.