Те се озоваха лице срещу лице, както ако Родис влезеше в пилотската кабина и седнеше между стената и пулта. Невидимата граница на контакта на фронталните страни на стереопрожекциите побираше в себе си цялото разделящо ги разстояние. Рифт и Родис, както и всички земляни с развита и тренирана психика, се разбираха почти без думи — думите служеха само за потвърждаване на чувствата.
И когато срещна погледа на Гриф Рифт, съзерцаващ с упрек «сигналите на живота» — зелените светлинки, които бяха вече само четири, Фай Родис каза твърдо:
— Това е невъзможно, Рифт. Бягството, отстъплението, наричайте го както искате, е невъзможно. Невъзможно е, след като ние посяхме надежда, след като от тази надежда започна да покълва вяра!…
Командирът на звездолета се надигна тежко. Стиснал едрите си юмруци, леко изгърбен, той гледаше втренчено право в зелените очи жената, която не можеше да не обича. После се изправи, пое си дъх. Цялото му същество изразяваше възмущение.
— Проклетата планета не заслужава и една хилядна от нашите загуби. Тук още не са готови за нищо добро! Ние не можем да допущаме такива жертви! — Рифт посочи с ръка угасналите завинаги «сигнали на живота».
Родис се приближи чак до границата, която разделяше проекциите им.
— Успокойте се, Гриф — каза тя меко и тихо, вдигайки към него печалното си лице. — Ние, двамата, след като сме осветени в знание, за каквото тук нямат дори и представа, не можем да живеем и да бъдем свободни, докато съществуват нещастни. Как да прекрачим прага на висшата радост, когато тук цяла планета се намира в инферното, заляна от море от мъки? Какво са в сравнение с това моят и вашият живот, животът на всички ни? Попитайте тримата ми спътници!
— Знам какво ще кажат — отговори Гриф Рифт, избягвайки да гледа Родис. Той вече беше се овладял. — Ще кажат, че самото им присъствие е необходимо, че то дава на хората от Торманс идеал и вяра и по този начин ги обединява в техния стремеж към целта.
— Ето че вие дадохте отговора, Рифт! Знаете, че колкото по-дълго останем тук, толкова по-добре ще е за тях. Независимо от цялото си несъвършенство за тях ние сме живо въплъщение на всичко, което донася на човека комунистическото общество. Ако ние избягаме, тогава гибелта на Тивиса, Тор и Ген наистина ще бъде напразна. Но ако тук се образува група хора, притежаващи знание, сила и вяра, тогава мисията ни е оправдана дори да загинем всички до един.
— Легендата за седемте праведника. Но цялата планета не е градче, а ние сме твърде малко! — мрачно се усмихна командирът на звездолета.
— И пак забравяте, че с нас е Земята, нейните знания, нейният образ в толкова успешно прожектираните от вас стереофилми. А освен това нашите лекции и разкази, ние самите. Скоро Чеди, Вир и Евиза ще слязат в града, ако разговорът ми с властелина мине успешно.
— Таел каза ли ви, че чиновниците от Съвета са били възмутени от прожекцията на филмите? — попита Гриф Рифт.
— Още не е. Аз го очаквах. Надявам се да се споразумея с властелините да не пакостят на онези, които са ги гледали и ще ги гледат. И не стойте така вдървен, мили!
Гриф Рифт разпери безпомощно ръце, избягвайки погледа на Родис. Изведнъж той забеляза на стената зад нея цветните контури на някакви изображения: по-рано ги нямаше. Родис премести фокуса на екрана, а самата тя се дръпна настрана.
Цялата стена на стаята и́ беше изрисувана с ярките възгруби бои на Ян-Ях. Току-що завършената фреска, както веднага разбра Гриф Рифт, символизираше излизането от инферното.
По главоломни стръмнини, помагайки си едни на други, с последни сили се катереха хора. Долу, на мазната трева, се тълпеше разнородно сборище и презрително сочеше покритите с пот, жалки и бледи пълзачи по скалите. По-настрана стояха групички, уверени в своето превъзходство, и гледаха отчуждено и равнодушно.
Това изкачване изглеждаше трагично безнадеждно. Високо горе, почти на гребена на стената, която ограждаше просторната низина, като остър клин стърчеше една издатина — последното стъпало от изкачването. От сянката се излъчваше синкаво сияние и се отразяваше в скалата. На самия край на издатината, окована с блестяща верига, стоеше на колене една жена, китките на ръцете и́ с жестока сила бяха извити на гърба и стегнати с третата примка на веригата, която минаваше през корема и дясното и́ бедро. Брънките на веригата се впиваха в голото тяло, едва прикрито на гърба от черните вълни на косата. Вързана, лишена от възможността да подаде ръка на катерещите се и дори да им направи ободряващ знак, тя все пак беше символ: непоколебимата увереност на знанието! Тя сякаш концентрираше в себе си всички радости на утехата и надеждата. Окованата вяра изглеждаше независима и свободна, сякаш не съществуваха жестоките вериги, смъртта и страданията.
Случайно или преднамерено, Окованата вяра приличаше на Чеди…
— Какво търси тя тук? — усъмни се Гриф Рифт. — Ще я разберат ли?
— Ще я разберат — уверено каза Родис, — искам да оставя в двореца спомен от нас.
— Те ще я унищожат!
— Може би. Но преди това нейните репродукции ще залеят планетата.
— Всеки път се оказвате по-силна от мен… — Рифт млъкна и се загледа в Родис като преди раздяла.
Тя се наведе над самата граница на фокуса и му махна с ръка успокояващо и нежно.
— Започна да ми се присънва Амрия Мачен, най-високата планина в Азия. На планинското плато, където гората от хималайски ели граничи с голия хълм, се издига древен будистки храм — подслон за изморените. В този храм — място за почивка и размишление пред властния порив на планините към небето — на разсъмване и в часовете преди залез звучат огромни гонгове от танталовомедна сплав с цвета на чисто злато. Провлачените могъщи звуци се устремяват към безкрайната далечина и всеки удар дълго отеква в околната тишина.