— Много добре знам защо си дошла — отвърна момчето и взе кърпата, за да забърше и без това чистия плот.
Баба му направи крачка напред, посегна и рязко дръпна кърпата от ръката му.
— Дошла съм, защото не е редно тринайсетгодишно момче да бърше плота в кухнята, при това без да са го помолили.
Конър я изгледа изпод вежди.
— И кой да го забърше? Ти, може би?
— Конър…
— Просто си върви — каза Конър. — Нямаме нужда от теб.
— Конър — повтори баба му твърдо, — двамата с теб трябва да поговорим за това, което предстои.
— Нищо подобно. Тя винаги се чувства зле след лечението. Утре ще е по-добре — после погледна баба си право в очите — и тогава ти спокойно ще можеш да си идеш вкъщи.
Баба му вдигна поглед към тавана и въздъхна. После потърка лицето си с ръце и Конър с изненада видя, че е ядосана, наистина ядосана.
Но май не беше ядосана на него.
Момчето взе друга кърпа и се зае с плота, само за да не се налага да поглежда баба си. Старателно изтри повърхността чак до мивката и неволно хвърли поглед през прозореца.
Чудовището стоеше в задния двор, грамадно като залязващото слънце.
Взираше се право в Конър.
— Утре може и да ти се стори, че тя е по-добре — обади се баба му, а гласът ѝ беше станал някак дрезгав, — но това няма да е вярно. Тя няма да е по-добре.
Е, това си беше чиста лъжа. Конър обърна гръб на баба си.
— Лечението ѝ помага — каза той. — Тя затова изобщо се подлага на него.
Баба му не отвърна, просто цяла минута го гледа втренчено, сякаш мислеше и се мъчеше да вземе някакво решение.
— Трябва да поговориш с нея, Конър — каза тя най-сетне. После добави, сякаш на себе си — Тя има нужда да поговори за това с теб.
— За какво точно да поговори с мен? — попита момчето.
Баба му отново скръсти ръце.
— За това да дойдеш да живееш при мен.
Конър се смръщи от усилие, в стаята сякаш притъмня, за секунда му се стори, че цялата къща потрепери, стори му се, че може да се наведе, да сграбчи целия под и да го изтръгне, да открие черната глинеста пръст отдолу…
После примигна. Баба му чакаше да чуе отговора му.
— Няма да дойда да живея при теб — каза Конър.
— Конър…
— Никога няма да дойда да живея при теб.
— Напротив — отвърна баба му. — Съжалявам, но точно това ще ти се наложи да направиш. Ясно ми е, че тя се опитва да те предпази, но смятам, че е жизненоважно да знаеш, че когато всичко това приключи, ти ще имаш дом, момчето ми. Дом, в който да се прибереш при някого, който те обича и който ще се грижи за теб.
— Когато всичко това приключи — отвърна Конър с ярост в гласа, — ти ще си отидеш и ние двамата ще продължим да си живеем спокойно.
— Конър…
И тогава от гостната долетя вик:
— Мамо? Мамо?
Баба му изхвърча от кухнята толкова бързо, че Конър подскочи от изненада. Чуваше как майка му се дави, чуваше гласа на баба си: „Всичко е наред, мила, всичко е наред, няма нищо, ето, виж, всичко е наред“. Преди да се отправи към гостната, момчето хвърли поглед през прозореца.
Чудовището го нямаше вън.
Баба му седеше на дивана, прегърнала здраво майка му и я галеше по гърба, докато тя повръщаше в малката кофа, която държаха в гостната за всеки случай.
Когато Конър влезе, баба му вдигна очи към него и го погледна, но лицето ѝ беше застинало, каменно, напълно непроницаемо.
Историите са диви
Къщата тънеше в мрак. Бабата на Конър най-после беше успяла да сложи майка му да си легне, после сама се беше прибрала в неговата стая и беше затворила вратата зад себе си, без дори да го попита дали ще иска да си вземе нещо от там, преди да си е легнала.
Конър лежеше буден на дивана. Не смяташе, че изобщо ще може да заспи, не и след всичко, което баба му му беше наговорила, не и след като беше видял как изглеждаше майка му тази вечер. Три пълни дни бяха изминали след края на лечението, обикновено по това време тя вече започваше да се чувства по-добре, но не и този път. Сега тя продължаваше да повръща, продължаваше да е страшно изтощена, всичко се проточваше много по-дълго от обикновено…
Конър изхвърли тези мисли от главата си, но те се върнаха веднага и той се зае да ги изхвърли отново. Вероятно в края на краищата се беше унесъл, но се увери, че действително спи едва, когато кошмарът дойде.
Не дървото. Кошмарът.
Кошмарът с ревящия вятър, с тресящата се земя, с ръцете, които стискат, стискат здраво, но на края винаги някак си се изплъзват, Конър напряга всички сили да ги задържи, но всичките му сили просто не са достатъчни, кошмарът, в който хватката му се разтваря, кошмарът с падането, с писъка…