— НЕ! — изкрещя Конър, ужасът го последва и в света на будните, стисна гърдите му и не му остави въздух, гърлото му се давеше, очите му бяха пълни със сълзи.
— Не — повтори, вече по-тихо.
Къщата беше смълчана и тъмна.
Конър се заслуша за момент, но нищо не помръдваше, от стаите на майка му и баба му не долиташе нито звук. Момчето присви очи и в тъмното се взря в електронните цифри на часовника на DVD-плейъра.
12:07. Естествено.
Заслуша се още по-напрегнато в мрака. Нищо. Не чу името си, не долови скърцане на дърво.
Може би тази нощ то нямаше да дойде.
Часовникът показа 12:08.
12:09.
Леко ядосан, Конър стана и отиде в кухнята. Погледна през прозореца.
Чудовището стоеше в задния двор.
— Време е да ти разкажа първата история — каза чудовището.
Конър не помръдна от плетения градински стол, където беше седнал, когато излезе навън. Седеше, свил нозе до гърдите си и притиснал лице в коленете си.
— Слушаш ли? — попита чудовището.
— Не — отвърна Конър.
Усети как въздухът край него отново се завъртя в бясна вихрушка.
— Мен ме слушат! — почна чудовището. — Аз съм жив откак е жива тази земя и ти ще се отнасяш към мен с необходимото уважение…
Конър стана от стола и се запъти към кухненската врата.
— Къде отиваш? — натърти чудовището.
Конър се извъртя на място, на лицето му се четеше такава ярост, че чудовището застина, а огромните му вежди се повдигнаха от изненада.
— Ти пък какво ли знаеш? — сопна се момчето. — Какво ли изобщо знаеш ти?
— Знам за теб, Конър О’Мали — каза чудовището.
— Нищо не знаеш за мен — отвърна Конър. — Ако знаеше нещо за мен, щеше да ти е известно, че нямам време да слушам тъпи и скучни истории от някакво си тъпо и скучно дърво, което дори не е истинско…
— Нима? — рече чудовището. — Значи си сънувал и листата, и плодчетата на пода на твоята стая, така ли?
— Дори и да не съм ги сънувал, на кого му пука?! — изкрещя Конър. — Просто някакви си тъпи плодчета. Леле-мале, умирам от страх! О, моля ви, моля ви, спасете ме от плодчетата!
Чудовището го загледа загадъчно.
— Колко странно — изрече то. — Думите, които изричаш, казват, че се страхуваш от плодчетата, но действията ти показват обратното.
— Жив си, откак е жива земята и никога не си чувал за сарказъм, така ли? — попита Конър.
— О, чувал съм — отвърна чудовището и сложи на кръста си грамадните си клонести ръце. — Но хората обикновено са достатъчно благоразумни да не го употребяват в мое присъствие.
— Не може ли просто да ме оставиш на мира?
Чудовището поклати глава, но не отговори на въпроса.
— Крайно необичайно — продължи то. — Каквото и да правя, не мога да те уплаша.
— Ти си само едно дърво — каза Конър. Колкото и да се мъчеше, не можеше да мисли за чудовището по друг начин. Въпреки че ходеше и говореше, въпреки че беше по-голямо от къща, въпреки че можеше да глътне Конър на една хапка, чудовището си беше, в края на краищата, само едно тисово дърво. Момчето дори виждаше пресните плодчета, които вече зрееха по клонките, оплели лактите на създанието.
— А ти си имаш и по-лоши работи, от които да се боиш — каза чудовището. Твърдение, а не въпрос.
Конър сведе глава към земята, после вдигна поглед нагоре към луната, само и само да не се налага да поглежда чудовището в очите. Ужасът от кошмара се надигна в момчето, потопи света наоколо в мрак, направи всичко тежко и невъзможно, сякаш го бяха накарали да повдигне планина с голи ръце и животът нямаше да продължи, докато той не изпълнеше тази непосилна задача.
— Мислех си… — започна Конър, като се прокашля, преди да заговори. — Видях те по-рано тази вечер, докато се карах с баба ми, и като те видях, си помислих…
— Какво си помисли? — попита чудовището, защото Конър не довърши.
— Нищо — отвърна момчето и се обърна към вратата.
— Помисли си, че може би съм дошъл да ти помогна — изрече чудовището.
Конър спря на място.
— Помисли си, че може би съм дошъл, за да сразя враговете ти. Да посека драконите ти.
Конър не се обърна да погледне чудовището. Но не направи повече и крачка към вратата.
— Тази мисъл се появи у теб, когато ти казах, че сам си ме повикал, че ти си причината да стана и да закрача отново по земята. Нали така?
Конър се обърна.
— Но ти искаш единствено да ми разказваш истории — каза, без да крие разочарованието в гласа си, защото думите на чудовището бяха верни. Конър си беше помислил точно това. Точно на това се беше надявал.