(Чудовището замълча.)
(— Какво казал принцът? — попита Конър.)
(— Каза достатъчно, че да ме накара да се вдигна и да закрача по земята — отвърна чудовището. — Аз разпознавам несправедливостите, когато ги срещна.)
— После принцът затича срещу селяните. „Кралицата уби моята невеста!“, извика им той. „Кралицата трябва да бъде спряна!“
Слуховете за вещерството на кралицата се носеха вече отдавна, а младият принц беше любимец на кралството, затова не беше нужно много, за да видят хората истината. А после и напълно се убедиха в нея, когато съзряха, че зад гърба на принца крачи великият Зелен човек, висок като хълмовете, готов за мъст.
(Конър се загледа отново в могъщите ръце и нозе на чудовището, в разкривената му зъбеста уста, усети завладяващата чудовищност на съществото. После си представи какво ли си с помислила злата кралица, когато го е видяла да идва за нея.)
(Представи си и се усмихна.)
— Поданиците на кралството нахлуха в замъка на кралицата с такава ярост, че камъните в стените затрепериха и се зарониха. Укрепленията и кулите се сриваха, таваните се рушаха и падаха, а после хората намериха кралицата в покоите ѝ, сграбчиха я и я повлякоха навън към кладата, за да я изгорят жива.
(— Чудесно! — рече Конър с усмивка. — Така ѝ се пада.
После вдигна очи към прозореца на стаята си, където спеше баба му.
— Дали не можеш да помогнеш и на мен да се справя с нея? — попита. — Не че искам да я изгоря жива или нещо подобно, просто…)
— Историята — прекъсна го чудовището — още не е свършила.
Краят на първата история
— Така ли? — попита Конър. — Но кралицата е сразена.
— Сразена — съгласи се чудовището. — Но не от мен.
Конър се поколеба объркано.
— Ти нали каза, че си сторил така, че тя никога повече не се появила пред очите на хората.
— Да, така сторих. Когато селяните запалиха кладата, за да изгорят кралицата жива, аз я спасих от ръцете им.
— Какво? — ахна Конър.
— Взех я и я отнесох толкова далеч, че поданиците на кралството ѝ никога вече да не могат да я открият, далеч и от родното ѝ кралство, чак в едно селце на брега на океана. Занесох я и я оставих там да доживее дните си в мир.
Конър се изправи. Гласът му трепереше невярващо:
— Но тя е убила фермерската дъщеря! Как е възможно дори да помислиш да спасиш една убийца? — после лицето му се изопна и той направи крачка назад. — Ти наистина си чудовище.
— Никога не съм казвал, че кралицата е убила фермерската дъщеря — отвърна чудовището. — Казах само, че принцът каза, че кралицата е виновна.
Конър примигна. После скръсти ръце на гърдите си.
— Е, кой е убил момичето тогава?
Чудовището разпери огромните си ръце и в същия миг задуха лек ветрец, който донесе със себе си мъгла. Домът на Конър все така се извисяваше зад гърба му, но мъглата покри задния двор и на негово място се ширна поле, насред което се издигаше грамадно тисово дърво, а в корените на дървото спяха прегърнати мъж и жена.
— След съвкуплението — каза чудовището — принцът не заспа.
Конър гледаше как младият принц се изправя на крака над спящата фермерска дъщеря, как гледа надолу към нея. Дори от мястото си Конър виждаше колко с красива. Принцът я погледа още миг, после се уви в одеялото и се запъти към коня, вързан за един тисов клон. Младият мъж извади нещо от седлото, после отвърза коня, плесна го силно по задницата, животното побягна и се изгуби. Принцът вдигна ръка, стиснал онова, което беше взел от седлото.
Нож, който блесна под лунните лъчи.
— Не! — възкликна Конър.
Чудовището събра ръце и мъглата потъна нейде, докато принцът крачеше към спящата фермерска дъщеря готов нож в ръката.
— Ти каза, че принцът се изненадал, когато фермерската дъщеря не се събудила! — рече Конър.
— След като уби фермерската дъщеря — продължи чудовището, — принцът легна до тялото ѝ и потъна в дълбок сън. Когато се пробуди, той изигра целия театър, който ти разказах, в случай, че наоколо има други хора, които го наблюдават. А колкото и странно да ти прозвучи, той изигра театъра и заради самия себе си — клонките на чудовището проскърцаха. — Понякога хората повече от всичко друго имат нужда да излъжат самите себе си.
— Но ти каза, че той те помолил за помощ! А после ти наистина си му помогнал!
— Казах само, че принцът ми каза достатъчно, че да ме накара да стана и да закрача по земята.