Конър си задаваше същия въпрос.
— Мисля, че те разгадах, О’Мали — най-сетне рече Хари. — Мисля, че вече знам какво си просиш през цялото време.
— И сега ще си го получиш — подвикна Съли. Двамата с Антън отново се разсмяха и се поздравиха взаимно със свити юмруци.
С периферното си зрение Конър не виждаше никакви учители наоколо и ясно разбра, че Хари е подбрал момента на нападението си така, че никой да не ги притеснява.
Конър беше съвсем сам.
Съвършено спокойно, Хари пристъпи крачка напред.
— Ето го най-силния ми удар, О’Мали — рече. — Сега ще ти причиня най-лошото нещо, което съм в състояние да ти сторя.
После протегна длан, сякаш предлагаше на Конър да си стиснат ръцете.
Действително предлагаше точно това.
Конър реагира почти автоматично, пресегна се и стисна ръката на Хари, преди дори да си даде сметка какво прави. Двамата сключиха здраво ръце като бизнесмени, приключили успешно сделка.
— Довиждане, О’Мали — произнесе Хари, впил поглед право в очите на Конър. — Не те виждам вече.
После Хари пусна ръката на Конър, обърна му гръб и се отдалечи. Антън и Съли изглеждаха още по-объркани, но миг по-късно се помъкнаха подир водача си.
Никой от тримата не погледна повече към Конър.
На стената на трапезарията висеше огромен електронен часовник, купен през седемдесетте като последен писък на техниката и несменен оттогава, годините му превишаваха възрастта на майката на Конър. Конър проследи с очи как Хари се отдалечава, как се отдалечава от него, без да поглежда назад, без да прави нищо повече. И тогава фигурата на Хари мина точно под електронния часовник.
Обядът в училище започваше в 11:55 и приключваше в 12:40.
В момента часовникът показваше 12:06.
Думите на Хари откънтяха в главата на Конър.
— Вече не те виждам.
Хари продължи да крачи напред, верен на даденото обещание.
— Вече не те виждам.
Часовникът трепна и показа 12:07.
— Време е за третата история — изрече чудовището зад гърба на Конър.
Третата история
— Имаше едно време един невидим мъж — продължи чудовището, а Конър нито за миг не сваляше очи от Хари, — който страшно се беше уморил да бъде невидим.
Конър закрачи.
Закрачи след Хари.
— Всъщност, той не беше невидим наистина — каза чудовището и последва Конър. Шумът в трапезарията притихна при приближаването им. — Просто хората бяха свикнали да не го виждат.
— Ей! — извика остро Конър. Хари не се обърна. Не се обърнаха и Съли и Антън, въпреки че започнаха да се хилят. Конър ускори крачка.
— А ако никой не те вижда — изрече чудовището и също закрачи по-бързо, — теб има ли те въобще?
— ЕЙ! — изкрещя Конър.
В трапезарията вече цареше пълна тишина, а Конър и чудовището вървяха решително към Хари.
Хари, който все още не се беше обърнал да погледне Конър.
Конър го настигна, сграбчи го за рамото и го завъртя към себе си. Хари се престори, че не вижда какво го е дръпнало, вторачи се обвинително в Съли, сякаш Съли беше виновникът.
— Я стига си се блъскал — рече Хари на Съли и отново пое към вратата.
Обръщайки гръб на Конър.
— И тогава, един ден невидимият мъж взе решение и са каза така — рече чудовището, а гласът му звънтеше в ушите на Конър, — „Аз ще ги накарам да ме видят“.
— Как? — попита Конър, дишайки тежко. Той така и още не се беше обърнал да види чудовището, застанало до рамото му, не се интересуваше как реагират на гигантското същество останалите в трапезарията, макар и да долавяше нервния шепот на другите деца и странното тревожно предчувствие, което струеше от тях. — Какво направи невидимият мъж?
Конър чувстваше чудовището плътно зад гърба си. Без да гледа, разбра, че то коленичи, доближи лице до ухото му и зашепна тихо, зашепна и заразказва останалата част от историята.
— Повика — каза чудовището, — едно чудовище.
И чудовището протегна грамадната си чудовищна ръка край Конър и блъсна Хари на пода.
Хари залитна и се изтърколи под масите, подноси се разхвърчаха, чуха се писъци. Антън и Съли застинаха ужасени, местейки поглед от падналия Хари обратно към Конър.
— Очите им срещнаха неговите и лицата им се измениха от страх. Конър пристъпи напред, подмина ги, чувствайки как фигурата на чудовището се извисява зад гърба му.
Антън и Съли се обърнаха и побягнаха.
— На какво си играеш, О’Мали? — попита Хари и се надигна от пода, притиснал с ръка челото си, където се беше ударил при падането. После свали ръка от лицето си и наоколо се разнесоха викове, когато другите видяха кръвта, потекла от удареното място.