Тя пое дълбоко въздух, за да заговори, което ѝ причини кошмарен пристъп раздираща кашлица. Отне ѝ няколко минути, преди да може да каже каквото и да било.
— Говорих с лекаря тази сутрин — рече тя със слаб глас. — Новото лекарство не действа, Конър.
— Лекарството от тисово дърво?
— Да.
Конър се намръщи.
— Как може да не действа?
Майка му преглътна.
— Нещата се развиват твърде бързо. Това лекарство беше бледа последна надежда. А сега и пневмонията…
— Но как може да не действа? — повтори Конър, сякаш не питаше майка си, а някой друг.
— Знам — отвърна майка му с усмивка. — Толкова дни непрекъснато гледах тисовото дърво през прозореца и беше започнало да ми се струва, че то е приятел, който ще ми се притече на помощ, когато положението стане най-лошо.
Конър все така стоеше със скръстени ръце.
— Но лекарството не помага.
Майка му лекичко поклати глава. На лицето ѝ беше изписана тревога и Конър разбра, че тя се тревожи за него.
— И какво ще стане сега? — попита момчето. — Какво е следващото лечение?
Майка му не отговори. Самото ѝ мълчание вече беше отговор.
Конър обаче изрече думите на глас.
— Лечение няма.
— Съжалявам, сине — отвърна майка му и сълзите потекоха от очите ѝ, въпреки че усмивката все така остана на лицето ѝ. — Никога не съм съжалявала по-силно през целия си живот.
Конър отново загледа пода. Усети, че не може да диша, сякаш кошмарът го беше обвил и изсмукваше въздуха от гърдите му.
— Ти каза, че лекарството ще ти помогне — рече на пресекулки.
— Знам.
— Ти го каза. Вярваше, че ще ти помогне.
— Знам.
— Излъга ме — изрече Конър и вдигна очи към майка си. — Лъгала си ме през цялото време.
— Наистина вярвах, че ще ми помогне — отвърна тя. — Може би точно вярата е това, което ме задържа тук толкова дълго, Конър. Вярвах, за да вярваш и ти.
Майка му протегна ръка към него, но Конър се дръпна.
— Ти ме излъга — повтори той.
— Мисля, че дълбоко в сърцето си ти винаги си знаел как ще завърши всичко — каза майка му. — Нали?
Конър не отговори.
— Няма проблем, че си ядосан, мили — продължи майка му. — Наистина няма проблем — после тихичко се засмя. — Аз също съм страшно ядосана, да ти кажа право. Но искам да знаеш нещо, Конър, искам да го знаеш задължително и сега е много важно да ме слушаш внимателно. Слушаш ли ме?
Тя отново се протегна към него. След секунда колебание Конър ѝ позволи да го хване за ръка, но хватката ѝ беше така слаба, о, така слаба.
— Ядосан си точно толкова, колкото трябва да бъдеш — каза майка му. — Не позволявай на никого да те поучава в обратното и да ти обяснява как не трябва да се гневиш. Не го позволявай нито на баба си, нито на баща си, нито на мен. А ако ти се прииска да трошиш разни неща, за Бога, троши ги, както си му е редът!
Конър не можеше да вдигне очи и да я погледне. Просто не можеше.
— И ако един ден — продължи майка му и сега вече наистина плачеше, — ако един ден погледнеш назад и разбереш, че вече не искаш да бъдеш гневен, ако разбереш, че вече не искаш да ми бъдеш толкова ядосан, че да не можеш дори да говориш с мен — както сега — трябва да знаеш, Конър, че всичко е наред. Няма проблем. Аз разбирам. Разбирам. Знам всичко, което искаш да ми кажеш, дори без да го изричаш на глас. Чуваш ли?
Конър все още не можеше да погледне майка си, главата му беше натежала толкова, че не можеше да я повдигне. Целият се беше превил на две, сякаш някой беше пречупил гръбнака му точно по средата.
Но кимна в отговор на думите ѝ.
Чу как майка му въздъхна тежко и дрезгаво, чу облекчението във въздишката ѝ, чу и изтощението.
— Прости ми, сине — изрече тя. — Имам нужда от болкоуспокоителните.
Конър пусна ръката ѝ. Тя посегна и натисна бутона на машината, която лекарите бяха поставили до главата ѝ — машината, която вкарваше в тялото ѝ толкова силни болкоуспокоителни, че тя никога не можеше да остане будна, след като приемеше дозата им. После майка му отново посегна и пак хвана ръката на Конър.
— Иска ми се имах сто години — изрече много, много тихо. — Сто години, които да мога да дам на теб.
Конър не отговори. Няколко секунди по-късно лекарствата я приспаха, но това вече нямаше значение.
Бяха провели разговора.
Нямаше нищо повече за казване.
— Конър? — повика го баба му и надникна през вратата. Момчето не можеше да прецени колко време е минало.