Защото се чу рев и един облак пламтящ мрак издигна над скалния ръб две гигантски длани. Те увиснаха във въздуха и застинаха неподвижни над майката на Конър, която заотстъпва, залитайки.
Но нямаше сили да им избяга, беше слаба, твърде слаба…
И дланите на мрака рязко връхлетяха върху нея с един страшен замах, сграбчиха я и я завлякоха в бездната зад скалата.
И в този миг Конър вече можеше да тича. С вик той се хвърли през поляната, тичаше толкова бързо, че за малко да се препъне, хвърли се напред, хвърли се към протегнатите ѝ ръце, докато черният мрак я дърпаше надолу.
И пръстите на момчето се впиха в нейните длани и той я задържа.
Това беше кошмарът. Това беше кошмарът, от който се будеше с писъци всяка нощ. Кошмарът се разиграваше, точно сега, точно тук.
Конър лежеше на ръба на скалата, едва се крепеше, ръцете му стискаха ръцете на майка му с всички сили, мъчейки се да я задържат да не бъде завлечена в чернотата, да не бъде завлечена надолу от съществото, допълзяло от бездната.
Същество, което Конър сега отлично виждаше.
Истинското чудовище, чудовището, от което той действително се боеше, онова, което беше очаквал да види в часа, когато за първи път го посети тисовото дърво, истинското, кошмарното чудовище, направено от облаци, от пепел и черни пламъци, но и с истински мускули, с истинска сила, с истински алени очи, които се взираха изотдолу в момчето, с истински проблясващи като слонова кост зъби, които щяха да разкъсат майка му жива. И по-лошо съм виждал, беше казал Конър на чудовището-дърво в нощта, когато се запознаха.
Сега под него в бездната клечеше онова, същото, по-лошото.
— Помогни ми, Конър! — изкрещя майка му. — Не ме пускай!
— Няма! — извика момчето. — Обещавам!
Кошмарното чудовище нададе рев и дръпна по-силно и рязко, дланите му се сключиха плътно около тялото на Конъровата майка.
И ръцете ѝ започнаха да се изплъзват от хватката на Конър.
— Не! — извика момчето.
Майка му изпищя от ужас.
— Моля те, Конър! Дръж ме!
— Държа те, мамо! — изкрещя момчето. Обърна се назад и погледна тисовото дърво, което все така стоеше на мястото си. Не беше помръднало. — Помогни ми! Не мога да я удържа сам!
Но чудовището-дърво остана на място, втренчено, мълчаливо.
— Конър! — изкрещя майка му.
И ръцете ѝ се изплъзваха.
— Конър! — изкрещя тя отново.
— Мамо! — извика момчето и стисна още по-здраво.
Но дланите ѝ се изплъзваха от ръцете му, тя натежаваше все повече и повече, кошмарното чудовище теглеше все по-силно и по-силно.
— Изплъзвам се! — извика Конъровата майка.
— НЕ! — кресна момчето.
Лежеше цял напред, притиснал гърдите си към камъка, тежестта ѝ висеше на силата му, кошмарното чудовище дърпаше неотклонно.
Тя изпищя отново.
И отново.
И беше толкова тежка, толкова невъзможно тежка.
— Моля те — прошепна си Конър. — Моля те.
— И тук — изрече тисовото дърво зад рамото му — започва четвъртата история.
— Млъквай! — кресна Конър. — Помогни ми!
— Тук е истината на Конър О’Мали.
И майка му пищеше.
И се изплъзваше.
Беше толкова трудно да я задържи.
— Сега или никога — рече тисовото дърво. — Трябва да изречеш истината.
— Не! — отговори Конър и гласът му се пречупи.
— Трябва.
— Не! — повтори Конър, загледан надолу към лицето на майка си…
И тогава истината изведнъж дойде…
И тогава кошмарът достигна своята върховна точка, своята идеално върховна точка…
— Не! — изкрещя Конър още веднъж…
И майка му падна.
Остатъкът от четвъртата история
В този момент Конър обикновено се будеше. Когато майка му се изплъзваше от хватката му и падаше с писък в бездната, грабната от кошмара, изгубена завинаги, момчето обикновено рязко се събуждаше и сядаше, мокър от пот, със сърце, което биеше толкова силно, че му се струваше, че умира.
Но сега Конър не се събуди. Кошмарът все така го обгръщаше. Тисовото дърво все така стоеше зад гърба му.
— Историята още не е доразказана — изрече то.
— Изведи ме от тук — каза Конър и разтреперан се изправи на крака. — Трябва да отида при мама.
— Тя вече не е тук, Конър — каза чудовището-дърво. — Ти я пусна.
— Това е само кошмар — отговори Конър задъхано. — Това не е истината.
— Напротив, точно това е истината — отговори чудовището — и ти много добре го знаеш. Ти я пусна.
— Тя падна — отвърна Конър. — Не можех да я удържа повече. Тя стана толкова тежка.