— И затова ти я пусна.
— Тя падна! — повиши глас Конър отчаяно. Гнусотата и пепелта, които бяха взели майка му, се подадоха отново над ръба на скалата, плъзнаха към него облачни черни пипала, пипала, които момчето вдиша. Пипалата влязоха в носа и устата му като въздух, изпълниха го целия, задавиха го. Конър се замъчи да си поеме дъх.
— Ти я пусна — каза чудовището-дърво.
— Не съм я пуснал! — изкрещя Конър с треперлив глас. — Тя падна!
— Трябва да изречеш истината, иначе никога няма да излезеш от този кошмар — каза чудовището и се надвеси заплашително над момчето, а гласът му беше станал по-страшен от когато и да било. — Ще останеш затворен в капана му до края на живота си.
— Моля те, освободи ме! — извика Конър и отстъпи крачка. Изкрещя от ужас, защото още от пипалата на страшното чудовище се обвиха около краката му. Препънаха го, събориха го и пропълзяха и към ръцете му. — Помогни ми!
— Кажи истината! — заповяда чудовището-дърво със строг, смразяващо строг глас. — Кажи истината или остани тук завинаги.
— Каква истина? — изкрещя Конър, борейки се отчаяно с пипалата. — Не знам за какво говориш!
Изведнъж лицето на чудовището-дърво изникна на сантиметър от лицето на Конър.
— Много добре знаеш — каза то тихо и заплашително.
И тогава настъпи внезапна тишина.
Защото, да, Конър знаеше много добре.
Винаги я беше знаел.
Истината.
Истинската истина. Истината от кошмара.
— Не — каза той тихичко, а мрачните пипала се увиха около шията му. — Не, не мога.
— Трябва.
— Не мога — повтори Конър.
— Можеш — отговори чудовището и в гласа му се мерна нещо ново. Нотка от нещо друго.
Нотка доброта.
Очите на Конър се наляха. Сълзите потекоха по страните му и той не можеше да ги спре, не можеше и да ги изтрие, защото пипалата на мрака го бяха оплели и го държаха здраво, бяха го завладели почти напълно.
— Моля те, не ме карай — изплака тихо Конър. — Моля те, не ме карай да го казвам.
— Ти я пусна — каза чудовището.
Конър поклати глава.
— Моля те…
— Ти я пусна — повтори чудовището.
Конър стисна здраво очи.
И кимна.
— Можеше да я удържиш и още — продължи чудовището, — но не го стори и я пусна да падне. Отпусна съзнателно хватката си и остави кошмара да я отнесе.
Конър кимна отново, лицето му се сгърчи от болката и от риданията.
— Ти искаше тя да падне.
— Не — изрече Конър през сълзите.
— Ти искаше тя да падне.
— Не!
— Трябва да изречеш истината и то да я изречеш тук и сега, Конър О’Мали. Кажи я. Трябва.
Конър поклати отново глава, устните му бяха плътно стиснати, усещаше как в гърдите му гори, сякаш някой беше запалил огън там, сякаш в него беше лумнало отново миниатюрното слънце, което пламтеше и го изяждаше полека отвътре.
— Ако го кажа, ще умра — задавено рече момчето.
— Ще умреш, ако не го кажеш — отвърна чудовището. — Трябва да го кажеш.
— Не мога.
— Ти я пусна. Защо?
Чернотата обви пипалата си върху очите на Конър, потъна в ноздрите му, напълни устата му. Момчето се бореше за въздух, но не можеше да си поеме дъх. Чернотата го убиваше…
— Защо, Конър? — свирепо попита чудовището-дърво. — Кажи ми ЗАЩО! Преди да е станало твърде късно!
И пламъкът в гърдите на Конър изведнъж избухна, изведнъж блесна, за да погълне момчето живо. Това беше истината, Конър знаеше, че е тя, че тя гори. В гърлото му се надигна стон, стон, който израсна до плач и се превърна на края в безкрайно висок безмълвен вик, от който устата му се отвори и пламъкът блъвна от нея, блъвна, за да изпепели всичко, да изпепели мрака, да изпепели тисовото дърво, което лумна, заедно с всичко друго в света, докато Конър виеше, виеше, виеше от болка и мъка…
И изрече думите.
Изрече истината.
Разказа остатъка от четвъртата история.
— Не можех да издържам повече! — изплака момчето, докато пламъкът бушуваше край него. — Не можех да издържам да знам, че тя си отива! Исках всичко да свърши! Исках всичко да свърши!
И тогава пламъкът изяде света, изтри всичко, заличи го, заличи и самия Конър.
И Конър прие края с облекчение, защото той беше мечтаното, така дълго чаканото и заслужено наказание.
Живот след смъртта
Конър отвори очи. Лежеше в тревата на гробището на хълма над дома си.