— Ето го и старото тисово дърво.
Училище
Докато се изправяше на крака, усети вкуса на кръвта в устата си. При падането си беше прехапал устната отвътре и сега, застанал отново прав, се беше съсредоточил върху раната, върху странния металически аромат, който те кара да искаш да го изплюеш незабавно, подобно на нещо, което хапваш, но само миг по-късно разбираш, че то изобщо не е храна.
Вместо това Конър преглътна. Хари и приятелчетата му щяха да изпаднат във възторг, ако видеха, че му тече кръв. Чуваше зад гърба си смеха на Антън и Съли, отлично си представяше израза на лицето на Хари, макар че не го виждаше. Досещаше се и какво ще каже Хари след малко, кои ще бъдат думите, които той ще изрече със своя спокоен, някак развеселен глас, който отлично пресъздаваше интонацията на онези възрастни, които нито едно дете не иска да среща никога:
— Внимавай къде стъпваш — каза Хари. — Може да се спънеш и да паднеш.
Е, в това Хари беше напълно прав.
Преди нещата стояха другояче.
Хари беше детето-чудо с русите къдрици, любимец на учителите по всички предмети. Винаги пръв вдигаше ръка в клас, беше най-ловкият футболист на игрището, но независимо от това доскоро Конър мислеше за него просто като за един от многото си съученици. Двамата с Хари не бяха точно приятели — Хари нямаше приятели, а само поклонници: Антън и Съли стърчаха зад гърба му и се смееха одобрително на всяка негова постъпка — но не бяха и врагове. Хари едва ли знаеше дори името на Конър.
В някакъв момент през миналата учебна година обаче нещо се промени. Хари започна да обръща внимание на Конър, търсеше да срещне погледа му, наблюдаваше го с обичайната си безучастна веселост.
Тази промяна не настъпи по времето, когато майката на Конър се разболя. Не, проблемите в училище започнаха, когато Конър започна да сънува кошмара, истинския кошмар, а не тъпото дърво, кошмара с писъците и пропадането, кошмара, за който не би разказал на никого за нищо на света. Когато Конър започна да сънува този кошмар, тогава и Хари започна да му обръща внимание, сякаш върху Конър беше легнала някаква тайна дамга, жиг, който само Хари можеше да види.
Дамга, която теглеше Хари към Конър, както магнитът тегли към себе си желязото.
През първия ден от новата учебна година Хари препъна Конър на входа на училищния двор и Конър падна тежко на плочите.
Така се започна.
Така и продължи.
Конър не се обърна към Антън и Съли, които продължаваха да се смеят зад гърба му. Вместо това бавно прокара език от вътрешната страна на устната си, за да провери колко лошо се е прехапал. Не беше много страшно. Щеше да оцелее, стига да се добереше до класната си стая без повече неприятни случки.
И тогава се случи следващата неприятна случка.
— Оставете го на мира! — чу Конър и трепна само при звука на този глас.
Обърна се и видя Лили Андрюс да опира носа на разярената си физиономия о носа на Хари, което накара Антън и Съли да се разсмеят още по-силно.
— Пуделът ти дотича да те спаси — рече Антън.
— Искам само да изравня силите — изфуча Лили, а ситните ѝ къдрици подскачаха гневно, точно като козината на пудел, без значение колко силно тя ги опъваше назад и с какви здрави ластичета ги пристягаше.
— Тече ти кръв, О’Мали — обади се спокойно Хари, без да обръща никакво внимание на Лили.
Конър покри с длан устата си, но твърде късно — по брадичката му потече струйка кръв.
— Трябва плешивата му майка да го цунка, че да му мине! — провикна се Съли.
С остър гърч стомахът на Конър се превърна в огнена топка, той почувства как вътре в него лумва едно малко слънце, но не успя да реагира, защото Лили го изпревари. С гневен вик тя блъсна Съли, който слисано падна в храстите и се претърколи от силата на удара.
— Лилиан Андрюс! — долетя от другия край на училищния двор гласът на съдбата.
Всички замръзнаха. Дори Съли спря с опитите да се изправи. Госпожица Куон, главната възпитателка, връхлетя отгоре им, а на лицето ѝ като белег от рана гореше най-зловещото изражение.
— Те започнаха, госпожице — рече Лили, оправдавайки се неволно.
— Не искам да слушам — отсече госпожица Куон. — Добре ли си, Съливан?
Съли хвърли кос поглед на Лили и по лицето му се изписа гримаса на най-силна болка.
— Не знам, госпожице — измрънка той. — Може би трябва да се прибера у дома.
— Я не ми се глези! — отвърна госпожица Куон. — Лилиан, в кабинета ми.
— Но, госпожице, те…
— Незабавно, Лилиан.
— Те се подиграваха с майката на Конър!
Тези думи накараха всички отново да застинат неподвижно, а изпепеляващото слънце във вътрешностите на Конър пламна още по-страшно, готово да го погълне жив.