— Да дойда ли да ти помогна? — извика ѝ, без да става от леглото.
— Не, мили — извика в отговор майка му със слабия си глас. — Свикнала съм вече.
Точно това беше страшното. Конър също беше свикнал. Просто вторият и третият ден след началото на лечението винаги бяха най-лошите дни, дните, в които тя се чувстваше най-уморена, когато повръщаше най-много. Това беше започнало да им се струва нормално.
След малко повръщането спря. Конър чу щракването на ключа на лампата в банята, след това затварянето на вратата на майчината му спалня.
Оттогава бяха минали два часа. Два часа, през които той лежеше неподвижно и чакаше.
Какво чакаше?
Часовникът на шкафчето показваше 12:05. После цифрите се смениха — 12:06. Конър вдигна поглед към прозореца, здраво затворен тази вечер, макар че нощта отново беше топла. Часовникът примигна и показа 12:07.
Конър стана, отиде до прозореца и погледна навън.
Чудовището стоеше в средата на задния двор и го гледаше право в очите.
— Отвори — каза чудовището и гласът му прозвуча толкова ясно, сякаш крилата на прозореца не го отделяха от момчето. — Искам да говоря с теб.
— Да, бе — отвърна Конър полугласно. — Щото чудовищата само това искат. Да си говорим.
Чудовището се усмихна. Кошмарна гледка.
— Ако се наложи да вляза при теб със сила — рече то, — с радост ще го сторя.
После вдигна възлестия си дървен юмрук, готово да го забие в прозореца на стаята на Конър.
— Не! — каза Конър. — Не искам да будиш мама.
— Тогава излез тук навън — изрече чудовището и дори вътре в стаята ноздрите на Конър се изпълниха с мириса на влажна пръст, на дървесина и мъзга.
— Какво искаш от мен? — попита момчето.
Чудовището притисна лице до прозореца.
— Въпросът не е какво искам аз от теб, Конър О’Мали — рече то. — Въпросът е какво искаш ти от мен.
— Аз не искам нищо от теб — отговори Конър.
— Още не — каза чудовището. — Но ще поискаш.
— Това е само сън — каза си Конър, когато, застанал в задния двор, вдигна очи нагоре към чудовищния силует, очертан на лунното небе. Момчето скръсти ръце и ги притисна плътно до гърдите си, но не от студ, а защото не можеше да повярва, че действително беше слязъл на пръсти по стълбите, беше отключил задната врата и беше излязъл навън посред нощ.
Чувстваше се все така спокоен. Което беше странно. Този кошмар — защото всичко това не беше нищо повече от един кошмар, разбира се, просто кошмар — беше много по-различен от онзи, другия кошмар.
Това тук беше кошмар без ужас, без паника, без непрогледна чернота.
Но въпреки това чудовището стоеше пред очите му, ясно като най-ясната нощ, извисило се на десет-петнайсет метра над главата му, дишащо тежко в нощния въздух.
— Това е само сън — повтори Конър.
— Но какво е сънят, Конър О’Мали? — попита чудовището като се приведе напред и лицето му се изравни с лицето на момчето. — Дали пък настоящият миг не е всъщност действителен, а целият останал живот — сън? Кой може да каже?
При всяко движение на чудовището Конър чуваше скърцането на дървото, стенанията и болезнените прозевки на гигантското чудовищно тяло. Виждаше могъщите ръце на съществото, дебелите въжета от усукани клони, които безспир се гънеха и местеха — грамадните дървесни мускули, свързани към могъщия дънер-гръд, увенчани с кошмарна глава и зъби, които можеха да сдъвчат момчето на една хапка.
— Какво си ти? — попита Конър и притисна ръце още по-плътно до тялото си.
— Не трябва да питаш „какво“ съм — навъси се чудовището. — Трябва да питаш „кой“ съм.
— Е, кой си ти? — отвърна момчето.
Очите на чудовището се разшириха.
— Кой съм аз ли? — изрече то с гръмовен глас. — Кой съм аз?
Пред погледа на Конър чудовището сякаш порасна, стана още по-високо и грамадно. Внезапен силен вятър задуха, изви се около двамата, чудовището разтвори ръце широко, толкова широко, че те сякаш опряха в двата хоризонта, толкова широко, сякаш можеха да обхванат целия свят.
— Имам толкова имена, колкото години са изтекли от началото на времената! — изрева чудовището. — Аз съм Херне Ловецът! Аз съм Кернунос! Аз съм вечният Зелен човек!
Една огромна ръка се стрелна надолу, сграбчи Конър и го вдигна високо във въздуха, вятърът продължаваше да свисти, листенцата върху кожата на чудовището трептяха гневно, гънеха се като вълни.
— Кой съм аз ли? — повтори гневно чудовището с гръмкия си глас. — Аз съм гръбнакът, от който са израсли планините! Аз съм сълзите, с които реките плачат! Аз съм дробовете, които издишат вятъра! Аз съм вълкът, който убива елена, аз съм ястребът, който сграбчва мишката, аз съм паякът, който умъртвява мухата! Аз съм разкъсания елен, аз съм убитата мишка, аз съм изядената муха! Аз съм Световната змия, захапала опашката си! Аз съм всичко неопитомено и неопитомимо! — чудовището вдигна Конър пред очите си. — Аз съм дивата земя, Конър О’Мали, и дойдох за теб.