Джо не отговори на нито един, така че побоят продължи.
За разлика от Григорович, който беше решен да посрещне всеки удар така, сякаш е неуязвим, Джо прибегна до уменията си в бокса – и за да се стегне срещу лавината от удари, и за да намали щетите чрез въртене и навеждания. Така че тежките удари почти не го закачиха. Въпреки това след петнайсетия или шестнайсетия удар беше сигурен, че са му пукнали поне едно-две ребра.
Най-накрая Янко вдигна ръка като римски император, който заповядва край на гладиаторските игри.
– Всичко това е толкова ненужно – каза той. – Просто ни кажи кои сте, как стигнахте дотук и дали навън има още от хората ви.
Джо продължи да мълчи и беше възнаграден с удар в лицето. Той се извъртя настрана толкова, колкото можа, но ударът го улучи в челюстта и му разцепи устната.
Джо вдигна глава.
– Тъкмо се канех да ви кажа – заяви той, – но сега получих амнезия.
Янко се отказа да го убеждава и посочи към Хейли. Тя трепереше до стената и отчаяно се мъчеше да освободи ръцете си от белезниците. Току-що пред очите й бяха направили на пихтия двама яки мъже и очевидно тя се тресеше от страх. Това само щеше да улесни нещата.
– Толкова бързо ли се отказвате? – изкрещя Джо, опитваше се да привлече вниманието им обратно към себе си.
Мускулестият палач погледна към него.
– А аз си мислех, че тъкмо сме започнали да се сприятеляваме – продължи да крещи Джо. – Да се сближаваме, така да се каже. Трябваше да се сетя, че сте прекалено слаби, за да доведете нещата докрай.
За миг биячът го изглед гневно, очевидно наясно, че това е номер. После отново погледна Хейли, твърдо решен да я уплаши докрай, но Джо изплю в лицето му кръв, примесена със слюнка.
Побеснял, главорезът пристъпи към Джо и стовари юмрук в корема му. Джо се преви. Единственото, което го задържа да не падне, бяха веригите.
– Това как ти се струва като сближаване? – попита саркастично Янко.
– Почти не го усетих – изсумтя Джо и се изправи.
Янко кимна на бияча, че му позволява да действа. Мъжът пристъпи напред и блъсна Джо в стената с лявата си ръка, а после му нанесе десен кръстосан удар и отметна главата му на една страна. Веднага се надигна огромна, разцепена по средата, подутина, която започна да кърви. За миг главата на Джо увисна. Но той бързо се съвзе и се постара се да изглежда уморен и замаян.
– Само толкова… ли можете?
Този път главорезът се дръпна назад, замахна от рамото и насочи ръката си право към окото на Джо. С учудваща бързина Джо отметна глава настрана. Юмрукът на мъчителя му се заби в скалата зад него. Чу се звук от счупване.
Огромният мъжага изпищя от болка и падна на колене, стиснал китката си със здравата ръка.
Джо успя да се усмихне. Григорович се изсмя.
– Стига толкова! – изкрещя Янко, пристъпи към Хейли и я сграбчи за косата. – Говори или тя ще си го получи!
Преди да успее да направи каквото и да било, стоманената врата се отвори. В сянката стояха трима мъже. Зрението на Джо беше малко замъглено, но беше сигурен, че този в средата носи маска.
Тримата влязоха в стаята.
Янко застана мирно.
– Това, значи, са враговете ни – каза маскираният. Очите му се задържаха върху Хейли, докато накрая тя отвърна на погледа му. После той погледна към Джо и най-накрая към Григорович.
– Когато приключат с теб – обеща му непознатият, – ще ти трябва маска като моята.
Григорович само го гледаше.
– Какво носеха?
Янко посочи към куфарчето бомба.
– Деактивирахте ли я?
– Имаше таймер – отговори Янко, – но го изключихме.
Маскираният погледна към охраната си.
– Вземете я – нареди той.
Мъжете бързо вдигнаха бомбата и я изнесоха в коридора.
След като пазачите изчезнаха, маскираният отново насочи вниманието си към Хейли.
– Измийте я и я качете горе при мен – нареди той. – Искам да й покажа нещо.
– Тя участва във всичко това – възрази Янко. – Още отначало беше с АССР. Знае какъв е залогът.
– Да – съгласи се мъжът със зловещ хриплив глас. – Знае повече, отколкото си мислиш.
Той се обърна и излезе. Янко остана неподвижен за миг. Изглеждаше смаян.
После бавно се раздвижи и изпълни заповедта – приближи се до Хейли, свали белезниците й и излезе, като я влачеше след себе си. Двамата разпитващи го последваха. Единият несъмнено щеше да се отправи към лазарета.
Стоманената врата се затръшна. Чу се превъртане на ключ. Джо и Григорович останаха сами в пещерата, ако не се брояха мъртвите командоси.
Джо погледна към руснака.
– Пак заповядай – каза той.
Григорович се обърна към него. Почти цялото му лице бе покрито със синини и кръв.