– Нямах нужда от помощта ти.
– Наистина ли?
– Но ти благодаря.
Джо реши, че няма да получи нищо повече от него.
– Като за руснак, доста носиш на бой.
– Ами да – съгласи се Григорович. – А ти понесе болката доста добре за упадъчен американец. Мина дори без уиски, което да ти вдъхне сила.
Джо прие съмнителния комплимент.
– Малко уиски би ми било добре дошло – призна той. – Случайно да носиш някоя бутилка?
Двамата мъже се изгледаха за миг и накрая Григорович избухна в смях. Джо го последва. Болеше адски, но си струваше.
– Какво се случи с теб, докато бяхме навън? – попита Григорович. – Мислех, че се каниш да стреляш по тях.
– Не очаквах поддържащият ховъркрафт да ме връхлети отзад – отговори Джо. – А с теб?
– Пернаха ме отстрани и ме събориха от снегомобила.
– Как са успели да се приближат толкова?
Григорович се поколеба.
– Може да съм направил обратен завой, за да видя какво става с теб. Очевидна тактическа грешка.
Значи не го бяха улучили със зашеметителя, но така или иначе го бяха извадили от строя, защото се бе опитал да помогне на Джо.
– Всички допускаме грешки – рече помирително Джо и погледна към нахвърляните на купчина тела на пода. – Нещо у тях да ти прави впечатление?
Григорович кимна.
– Един липсва – отговори той. – Не всички са извадени от строя.
– Кърт няма да се откаже – рече Джо. – Ако е жив, няма да ни остави да загинем тук. Ако има начин да доведе помощ или да ни измъкне, ще го напрви.
Григорович поклати глава, но не в знак на несъгласие – просто не можеше да повярва в каква ситуация са се озовали.
– Остана само една фигура – измърмори обезсърчен той. – Един кон, който се опитва да спаси всички пешки. Не мога да повярвам, че сега аз съм една от тях.
Въпреки разбитата си уста Джо се усмихна.
– Добре дошъл в клуба!
ГЛАВА 40
Хейли се влачеше през полуосветените тунели на подземното скривалище на Теро. Мъжът на име Янко й бе дал възможност да се измие и й беше намерил чисти дрехи, преди да я поведе навътре в недрата на бърлогата.
Хейли се движеше бавно, изпълнена с тревога. Почти й се искаше да беше останала с Джо и Григорович в подобната на тъмница стая за разпити. Фактът, че бе съвсем сама, някак си правеше сегашната й участ по-страшна.
– Бъди силна! – прошепна тя сама на себе си. – Каквото и да се случи, посрещни го храбро!
Янко влезе в открито помещение с осем електрически генератора. Тумбестите устройства с форма на цилиндри бяха с големина на перални машини. Бяха подредени в две редици и Янко поведе Хейли помежду им до врата в дъното на помещението.
После натисна бутона на един интерком до вратата.
– Жената е тук – каза той в микрофона.
– Доведи я! – отговори сипкав глас.
Янко въведе код в таблото-ключалка и се чу щракване. Той отвори вратата и бутна Хейли вътре. Тя се стегна, за да посрещне това, което й предстоеше, и прекрачи прага.
Стаята изглеждаше по-различна от останалата част от пещерата. Стените бяха облицовани с блестяща бяла пластмаса. На няколко места имаше компютри, контролни табла и монитори. Скрито осветление придаваше на помещението по-топъл вид.
– Добре дошла в главната контролна зала – обърна се мъжът с маската към Хейли.
Гласът му беше изменен заради увредените гласни струни, но Хейли беше сигурна кой говори.
– Макс? – попита тя. – Ти ли си наистина?
За миг мъжът се загледа в нея, а после погледна към Янко.
– Остави ни!
– Може да е опасна – отговори Янко.
– Не и за мен – отговори Теро.
Янко рязко си пое въздух, а после излезе от стаята.
Докато вратата се затваряше, Теро се приближи към Хейли. Протегна ръка. Хейли видя, че е обгорена и покрита с белези.
– Толкова време мина – каза Теро. – Толкова самотни се чувствахме.
Въпреки страха умът на Хейли препускаше.
– „Ние”? – попита тя. – Джордж жив ли е? Тук ли е?
Теро кимна.
– Добре ли е? – попита Хейли, изпълнена с надежда, че Джордж може да й помогне да сложи край на тази лудост и същевременно уплашена, че може да е ужасно обгорен и белязан като Теро.
– Скоро ще дойде – отговори Теро. – Знае, че си тук. Всъщност точно той предложи да говорим насаме с теб. Каза, че ти може би ще разбереш.
Тя се усмихна искрено. Джордж беше единствената им надежда.
– Много съм благодарна да го чуя. Ами Теса?
– Убиха я – отвърна Теро.
Хейли сведе поглед. Джордж и Теса й бяха като брат и сестра. Надяваше се, че и двамата са оцелели, макар да знаеше, че е малко вероятно. Но поне Джордж беше жив. „Може би има шанс – помисли си тя. – Може би разумът все пак ще успее да победи в последния момент.”