– Какво е това? – попита Кърт.
Мъжът отвори уста, но от нея не излезе и звук.
– Не си отивай! – изкрещя Хейли.
Мъжът не реагира и тя започна да му прави изкуствено дишане.
– Не можем да го оставим да умре!
Кърт потърси пулса му.
– Късно е! – каза той.
– Не, не е възможно... – промълви Хейли и започна бързо да притиска гърдите на мъжа, опитвайки се да върне живота в тялото му.
Кърт я спря.
– Няма смисъл! Загубил е прекалено много кръв.
Хейли вдигна очи. По изцапанато й със сажди лице сълзите чертаеха лъкатушещи пътечки. Тя се отпусна назад и извърна глава. Изглеждаше изтощена в бялата си коктейлна рокля, по която тъмнееха кървави петна. Погледна към земята, косата й покри лицето и, тялото й се разтресе от ридания.
Кърт сложи ръка на рамото й и се загледа в опустошението, което ги заобикаляше.
Останките от лодката все още горяха на крайбрежния булевард, а пламналият хеликоптер лежеше до разбитата фасада на Операта. Група доброволци го обливаха с вода от дълги маркучи и отчаяно се опитваха да предотвратят подпалването на сградата. В този момент от залата, в която се провеждаше конференцията за подводни минни дейности, се изсипаха тълпи от хора.
Всичко стана толкова бързо. Хаосът ги сполетя без предупреждение. И единственият човек, който може би знаеше какво се е случило, лежеше мъртъв в краката им.
– Какво каза той? – попита Хейли и избърса сълзите от лицето си. – Какво ти каза?
– Тартар – отговори Кърт.
Тя го зяпна.
– Какво е това?
Кърт не беше съвсем сигурен, че е чул правилно думите на умиращия мъж, но дори и да беше, в тях просто нямаше смисъл.
– В древногръцката митология това е най-мрачното място в подземния свят – обясни той. – Затвор, построен от Хефест, в който държали титаните и всички, наказани от боговете. Според „Илиада” Тартар се намира толкова дълбоко под земята, колкото далеч над нея се намира небето.
– Как мислиш, какво се е опитвал да ни каже?
– Нямам представа – сви рамене Кърт и й подаде листовете. – Може би е решил, че ще отиде там. Или пък – добави той, като погледна мръсотията, праха и вонята, покрили клетника – може би оттам е излязъл.
ГЛАВА 4
Червени и сини светлини проблясваха по прочутите корабни платна на Операта, а останките от моторницата и овъгленият корпус на тъмносиния хеликоптер бяха осветени от ослепително бели лъчи на няколко прожектора. И двете машини лежаха там, където се бяха разбили. Останките им димяха и тлееха, докато пожарникарите продължаваха да изливат върху тях огромни количества пяна, за да предотвратят всяка възможност за повторно възпламеняване.
Зрелището привлече тълпи от зяпачи и откъм сушата, и откъм водата. Полицейска лента и заграждения държаха наблюдателите от брега на разстояние, но малките лодки, задръстили пристанището, бяха станали над сто. Камери и светкавици проблясваха в тъмното като светулки.
Скрит в сянката на една врата Сесил Брадшоу от Австралийската служба за сигурност и разузнаване, или АССР, оглеждаше човека, отговорен за цялото това разрушение.
В този момент един от сътрудниците му подаде някаква папка.
– Ужасно дебела е! – отсече Брадшоу. – Трябват ми само най-важните неща, а не всички подробности, които знаете за него, по дяволите!
Брадшоу бе нисък набит мъж в средета на педесетте. Имаше ръце на борец, дебел врат и късо подстригана коса. В известен смисъл приличаше на огромен булдог и обичаше да мисли за себе си като за такъв. „Мини на моята страна или се разкарай от пътя ми” беше една от любимите му фрази.
Сътрудникът му отговори, без да се замисли:
– Това са най-важните неща, сър. Ако искате, има още петдесет страници. Мога да разпечатам и тях.
В отговор Брадшоу изсумтя и отвори папката. Прегледа страниците отгоре-отгоре, за да види какво знае АССР за господин Кърт Остин от американската организация НАМПД. Имаше чувството, че разгръща страниците на поредица от приключенски романи, в които залогът е много висок. Преди да започне работа за НАМПД, Остин беше направил направил много успешна кариера в ЦРУ.
Брадшоу не знаеше що за странни капризи на съдбата са довели американецът точно в този момента на точно това място, но това беше щастлива случайност, от каквато АССР отчаяно се нуждаеше.
„Остин може да свърши работа – помисли Брадшоу. – Може да свърши работа, и то отлична!”
– Дръжте го под око – обърна се той към сътрудника си. – Ако наистина е толкова умен, колкото твърди тази папка, за нула време ще се опита да изтръгне информация от госпожица Андерсън. Ако го направи, доведете и двамата при мен.