– И защо да го правим?
Брадшоу го изгледа гневно.
– Да не би да си получил повишение, без аз да знам?
– Ъъъ… Не, сър.
– Ако продължаваш да задаваш глупави въпроси, никога няма да получиш.
С тези думи Брадшоу тръсна папката обратно в ръцете на сътрудника си и му обърна гръб.
* * *
Кърт седеше до Хейли, докато един лекар я преглеждаше.
Без да се интересува, че в момента тече преглед, един старши детектив от полицията в Сидни въртеше и двамата на шиш и ги обсипваше с въпроси за инцидента – Какво са видели? Какво са чули? Защо, за бога, са се намесили?
– Само погледнете разрушенията – каза капитанът и посочи към унищожената фасада на Операта. – Извадили сте късмет, че залата е била празна.
Кърт наистина смяташе, че са извадили голям късмет. Но заедно с това смяташе, че не е имал друг избор освен да се намеси.
– А според вас какво трябваше да направя? Просто да ги оставя да стрелят?
– Според мен – започна детективът – е трябвало и двамата да си останете вътре, докато пристигнат спасителните екипи. Те са професионалисти.
Кърт го разбираше. Полицаите бяха като всяка друга група обучени професионалисти. Те смятаха, че никой не бива да им се бърка в работата. Кърт с радост не би се месил, ако можеже да избира дали да го прави или не, само че в тази ситуация нямаше избор. Освен това започваше да му се струва, че на сцената така или иначе е имало професионалисти, макар и различни от полицаите.
– Следващия път няма да се намесвам – отговори той. – Обещавам!
– Следващия път? – поклати глава детективът, затвори бележника и се отправи към следващия свидетел.
Останал за миг насаме с Хейли, Кърт я изгледа изпитателно.
– Ти си много смела жена.
Тя поклати глава.
– Не съм. Аз просто… Няма значение...
– Втурна се сред дъжд от куршуми, за да спасиш човек, когото никога не си виждала. Ако това не е смелост, тогава не знам какво е – сви рамене Кърт.
– И ти направи същото – не му остана длъжна тя.
– Така е – съгласи се той. – Но аз мислех, че хеликоптерът е вън от картинката. А ти завлече нашия човек зад онази саксия, въпреки куршумите.
Хейли отклони погледа си. Беше успяла да поизчисти лицето си, но кървавите петна по роклята й още стояха.
– Голяма полза имаше от това, няма що – въздъхна тихо тя. В гласа й се долавяше тъга – определено повече тъга, отколкото човек изпитва към непознат.
– Откога го чакаше? – попита внезапно Кърт.
– Какво имаш предвид? – стрелна го с очи Хейли.
– Седеше навън съвсем сама – започна Остин. – Веднага щом се появих, се опита да ме разкараш и да ме накараш да вляза отново вътре. Вероятно, защото не си искала да ти се пречкам, когато установиш контакт с приятелите ни от лодката. Най-вероятно са избрали обществено място, защото са мислели, че така е най-безопасно. Облякла си бяла рокля, така че да се забелязваш лесно, на фона на преобладаващите дрехи в черно и сиво за бала довечера. Седеше тук на стената, за да виждаш всеки, който приближава.
Хейли се опита да се усмихне, но усмивката й беше насилена.
– Или си ударил главата си много силно, или ти е развинтено въображението – опита се да вметне уж небрежно тя. – Тук съм заради конференцията. Семейство Мълдун са стари приятели на семейството ми. Избрах бяло, защото обичам да изпъквам, защото е лято и защото неотдавна чух, че бялото е новото черно.
Кърт сви рамене и извърна поглед.
– Може и да си права – каза студено той. – Може просто да ми е развинтено въображението. Кажи ми обаче, какво се случи с документите?
– Какви документи?
– Опръсканите с кръв листове, които стискаше вече мъртвият ни приятел, докато поемаше последния си дъх. Полицията изобщо не ни попита за тях. Аз и развинтеното ми въображение подозираме, че някой може да ги е взел, преди да пристигне полицията. Може дори да ги е дал на двамата цивилни, които хукнаха към нас, но спряха, когато видяха, че човекът вече е мъртъв.
Престорената усмивка изчезна, очите й се изпълниха със сълзи, готови всеки момент да рукнат. Кърт усети, че Хейли търси начин да му обясни какво става, да го накара да разбере.
– Не съм…
Но преди да успее да каже нещо повече, на стъпалата до тях се появи млад мъж в тъмен костюм. Сакото му се издуваше от кобур, а в дясното му ухо се виждаше миниатюрна слушалка.
– Не можахте ли да изберете по-подходящ момент? – измърмори недоволно Кърт.
Мъжът не му обърна внимание.