Кърт го погледна смаяно.
– Погледни ме само – обясни Григорович. – Няма да изляза жив оттук.
– Добре – съгласи се Кърт, защото разбираше, че Григорович умира. Плъзна бомбата по пода към мястото, където седеше руснакът, облегнал гръб на стената.
– Свали таймера! – нареди руснакът.
Кърт го свали. Отдолу имаше съвсем прост бутон на детонатор.
– Премести го на „готово за включване”.
Кърт премести превключвателя.
– Сигурен ли си, че ще можеш?
– Съвсем просто е – усмихна се тъжно Григорович. – Трябва само да натисна бутона.
– Знаеш какво имам предвид.
– Когато започна нещо, винаги го довършвам! – отсече руснакът.
– Осем минути – обади се Хейли, която гледаше към екрана на компютъра. – След осем минути вълната ще достигне гребена си и ще е най-нестабилна. Взриви я тогава. Не се бави, в противен случай от Австралия няма да остане нищо.
Григорович кимна, а залата се разтресе от нов трус.
Кърт забеляза, че този е по-различен.
По-силен.
Време беше да тръгват.
Протегна ръка и Григорович я стисна. Когато я пусна, Джо и Хейли вече слизаха по скелето. Кърт тръгна след тях.
– Прав беше! – провикна се Григорович след него. – От време на време има полза и от пешките.
Кърт кимна и бързо излезе. Вмъкна се в шахтата и заслиза надолу. На половината път пещерата отново се разтърси, сякаш в нея се бе блъснало нещо солидно. По дължината на стените се появиха пукнатини, а от тавана потече ледена вода.
От трусовете в основата на вулкана се бяха отворили редици пукнатини. Потече магма и настъпи непоносима горещина. Долната част на ледника започна да се топи. Размести се и се плъзна напред. Когато Кърт стигна до дъното на шахтата, отгоре му течеше ледена вода.
Той излезе тичешком и хукна след Джо и Хейли. Настигна ги точно когато стигнаха до подобната на пристанище пещера.
В края на тесен док чакаше някакъв странен черен кораб.
– Побързайте! – викна от палубата глас с ирландски акцент. – Този път няма да оставя никого зад борда, пусто да остане!
Кърт беше безкрайно щастлив, че Девлин не е изпълнил заповедта му. Тримата се втурнаха напред и се качиха на борда, когато корабът вече започваше да се отделя от дока. На мостика неколцина от хората на Теро управляваха кораба, под дулата на Масинга и затворниците.
– Изкарайте ни навън! – нареди Девлин.
Пещерата пак се затресе. От покрива се посипа дъжд от отломки. Камъни, големи колкото юмруци, покриха борда на „Вояджър” и задрънчаха по палубите му. Само на няколко метра от кораба във водата се стовари огромен скален блок. След броени секунди „Вояджър” вече беше поел на път – потопи се под водата и се насочи към бавно разширяващия се процеп между двете врати.
– Увеличи скоростта! – заповяда Девлин.
Рулевият изпълни заповедта и „Вояджър” се оттласна напред.
– Капитан Немо не е ли намерил смъртта си точно така? – осведоми се Джо.
– Според слуховете – осветли го Кърт. – Според слуховете е намерил смъртта си точно така.
Хейли стисна ръката на Кърт и всички на мостика затаиха дъх, вперили поглед в бавно отварящите се врати. „Вояджър” стабилизира движението си и продължи да набира скорост. Мина през процепа между вратите, като одра лошо обшивката от дясната си страна.
– На твое място щях да дам пълна газ – обади се Кърт.
– Чухте какво каза! – рече Девлин. – Максимална скорост и напред!
Рулевият нямаше нужда да му повтарят – натисна докрай скоростния лост. Големият кораб се разтресе, когато витлата се завъртяха още по-бързо.
– На повърхността се движим много по-бързо – успокои ги рулевият.
– Качи ни горе! – нареди Девлин.
Морякът посегна, изпразни резервоарите и „Вояджър” започна да се издига. Корабът се появи на повърхността, само минута преди появата на последната енергийна вълна.
* * *
Половината таван в контролната зала беше рухнал. Между залата и горното ниво се бе отворил процеп, през който се заизливаха киша и вода от топящия се ледник.
Водно-ледената стуя запрати Григорович в дъното на контролната зала и го блъсна в стената.
Григорович погледна часовника си. Не разбираше нищо от вълни и разни величини в нулевото поле – знаеше само за обещанието, което беше дал. Осем минути. Трябваше да задейства бомбата след осем минути, каквото и да му струва това.
Опита се да се надигне. Разполагаше с трийсет секунди. Не успя да стане – ледената вода и кишата се разливаха навсякъде около него и бавно изпълваха стаята.
Запълзя напред, като избутваше по пътя си отломки, понесени от калната смес. Зрението му отслабваше. Умът му се замъгляваше. Спомни си за болката, както и за студеното тресавище, в което някога го измъчваше баща му, и бавно стана – нямаше да се предаде. Не и сега!